Върху китката на дясната си ръка Маговете татуирали един знак, който представлява две елипси пресечени взаимно под прав ъгъл – едната по продължение на ръката, а другата – напречно.
Този е белегът, емблемата на богомилите. Едната елипса, по продължение на ръката, символизира творческата сила-Силата на Сътворението, а другата, напречната, символизира Силата на разрушението.
Така татуирани, обаче, с този знак-емблема са могли да бъдат само посветените богомили, т.е. Маговете. Да не се забравя, че богомилите са делили хората на две категории: едните съвършенни, посветени, Магове, а другите-обикновени последователи.
ДЕСЕТТЕ ЗАПОВЕДИ НА МАГОВЕТЕ БОГОМИЛИ ДО ВСИЧКИ ПЪРВОСВЕЩЕНИЦИ И ПРОПОВЕДНИЦИ НА БОГОМИЛСКОТО УЧЕНИЕ
В ИМЕТО НА НАШАТА ДОГМА:
Началото бе мъртва точка, а първичност бяха само Силата на Сътворението и Силата на разрушението
В името на нашата всевдъхновителка, Силата на Сътворението, като свръхтворческа сила, на която ние служим и която сътвори и слънцето, и месеца, и звездите, и земята, и вички красоти на земята, но не и человека звяр, ние наставляваме:
1. Съгласно началното учение на нашия всечеловековдъхновител Богомил, да не се допуска при проповедите да се назовава Силата на разрушението с думата Сатанаил или Дявол, защото тя изразява злото само както го разбират павликите (павликяните и манихеите), а не както е изразено то в нашето собствено общиарско учение.
2. Да се отрича при всяка проповед обвинението, че служители на павлико-манихейскиа Сатанаил (Дявола), комуто се приписва разпъването на человековдъхновителя Христос, почитан от нас, но отречен като всечеловековдъхновител, поради проповедите му към робите да бъдат послушни и поради това, че той признава кесаря (господаря).
3. Да се отбива при всяка проповед обвинението, че сме служители на павлико-манихейския Сатанаил, който възстана срещу Бога-Отца за да разруши света. За нас Бог-Отец е свръхтворческа сила, която няма нито име, нито пол, а за проповедниците на лъжечеловеческото възкресение този Бог-Отец е само мъж, който на земята се явява под формата на цар или на господар, т.е. под формата на разрушителната сила, Сатанаил, Дявола.
4. Да се отбива при всяка проповед обвинението, че сме признавали сътворението на Земята от Сатанаил (Дявола). В същност ние знаем и учим, че Земята и Всемирът са сътворени от Силата на Сътворението, на която не придаваме никакъв человечески или животински образ, в каквито образи проповедниците на лъжечеловеческото възкресение представят своите богове или своите противобогове.
5. Да се отбива при всяка проповед обвинението, че сме признавали сътворението на земия рай от Сатанаил. В същност ние знаем и учим, че земният рай е дело на Силата на Сътворението, а Силата на разрушението се яви, за да разруши този земен рай чрез человекомъжа звяр (Сатанаил, Дявола).
6. Да се отбива при всяка проповед обвинението, че сме признавали сътворяването от Сатанаил на първите человеци на земята, Адама и Ева. Защото ние знаем и учим, че първочеловекът на земята е жената в невинност и че тя е дело на Силата на Сътворението, а мъжат като человек звяр, е творение на Силата на разрушението (Сатанаил, Дявола).
7. Да се отбива при всяка проповед обвинението, че сме признавали рождението на първочеловеците Каин и Каломена от бракосъчетанието на Сатанаил във вид на змия и Ева. В същност, ние знаем и учим, че от бракосъчетанието на мъжа звяр, дело на Силата на разрушението с първожената в невинност, дело на Силата на Сътворението, се създаде не человеческият, а человекозверският свят.
8. Да се отбива при всяка проповед обвинението, че сме служили на двуличния Сатанаил, който най-напред откри на Моисея 10-те Божи заповеди, а после чрез него разпъна человековдъхновиталя ЙЕ-ШО, водокръстен от ЙО-ХАН, когато ние работим за унищожението на този двуличен получеловек, на този человек звяр.
9. Да се отбива при всяка проповед учението за небесния ад и за небесния рай, за които говорят проповедниците на лъжечеловеческото възкресение, защото ние знаем и учим, че Раят и Адът а само за земята и за человека:
АДЪТ това е человечеството при господари и роби
РАЯТ това е всечеловеческото общиарство основано на равенство и братство.
10. Да се отбива при всяка проповед учението за грешната и безгрешната человеческа душа. Всъщност ние знаем и учим, че душата на человека е една, единна, вечна, безгрешна, че тя се изразява само в творческата мирова сила Силата на Сътворението, че се вселява само в человеците общиарци, творци на правдата, на мира, на любовта и на равенството, а не в человеците зверове господари, които са въплъщение на Силата на Разрушението и са само за неправди, за неравенство и за кръвопролитни насищания на техните бесове.
Според точка 4-та на част II на богомилското учение, храмовете на богомолите по устройство са били като тия на християните, но без икони и без украшения. Храмовите служби, които са били всъшност главно проповеди на богомилското учение, се извършвали от свещенослужителите само в празднични дни.
Свещенослужителите са били монаси, на които е било забраненода се женят. За свещенослужители се допускали и жени девици, които са били длъжни да останат девствени през целия си живот.
На посетителите в храмовете е било забранено да стоят прави. Това е било позволено само на свещенослужителите. Където богомилите не са имали храмове, те са извършвали своето богослужение в къщата на някой предан съмишленик, а гдето по планините се намирали пещери, обявявали ги за свои светилища и там проповядвали учението си, както са го проповядали във всеки същински храм.
Проповядването на богомилското учение съвсем на открито е било забранено. Насядали по земята или по скамейки, посетителите на храмовете са слушали проповедите на свещенослужителя, застанал пред дверите на олтара. Никой никакво възражение не е можел да прави на проповедника.
Богомилските свещенослужители са носели червено облекло, за разлика от християнските свещенослужители, които са носели черно облекло.
В Казанлъшко в подножието на Стара Планина има едно село, което до неотдавна носеше името Червени Попове, наречени така, понеже някога там е имали голямо училище за подготовка на богомилски свещенослужители за Северна и Южна България. То е разположено на Иванкова пътека, която и сега съществува и по която Иванко е минал от Южна България на път за Търново.
По съображения, които ни са неизвестни, но в чиято основателност нека ни бъде позволено да се съмняваме, по нареждане на властта, древното име на това село биде заменено с ново, за да изчезне и последната останка, която ни напомняше за богомилската епоха в историята на България.
За богомилските храмове и за богомилската служба в храмовете презвитер Козма казва следното: “Богомилите ненавиждат кръста и не го приемат като символ на правдата в храмовете. Те, следователно, не го целуват и не му се кланят. Богомилите отричат иконите, на които се кланят христяните. Богомилите отричат причастието. Богомилите отричат и хулят всички литургии и молитви, които се изпълняват от християните. Когато богомилите се кланят и молят, те не се кръстят.”
Че богомилите са имали и проповеднички, вижда се от беседата на същия презвитер Козма против тях. В отдела “Изповед” той казва: “Богомилите си прощават греховете сами, па не само мъжете вършат това, но и жените, което е поругание, защото християнството предписва да не се позволява на жената нито да поучава, нито да господства над мъжа, а да бъде само в мълчание (безправна)”.
Трябва да се има пред вид, че богомилите са проповядвали равноправие и за жената.
Според точка 1-ва част II от богомилското учение, годината се състояла от 10 месеца.
Всеки месец имал по 36 дни, или 6 седмици. Всяка седмица имала по 6 дни.
Наименованието на месеците било: Яр, Фиар, Мар, Рар, Юар, Аврар, Севар, Окар, Ноар и Декар.
Според етап 36-ти на част първа – мировъзрение, за сътворението на света, тези 10 месеца и тям съответните божества са се назовавали и с други имена, както следва: Ар – зямята, Шо – водата, Му – слънцето, Ко – зеленината, Йо – трудът, Хо – топлината, Цо – плодът, Ри – беритбата, За – веселието. Тия (древнобългарски) названия на месеците са били изхвърлени от богомилите, като чужди на славянобългарския език усвоен от тях.
Богомилите са били изхвърлили имената и на двете главни божества: Ра – творческата сила, богът на доброто, Зо – разрушителната сила, богът на злото, демонът.
Последните две имена, дадени на двете главни богомилски божества, споменати по-горе, са били по произход съвсем чужди (древнобългарски!) , поради което в богомилското учение изрично се забранява споменаването им, като се е разчитало, че така ще бъдат забравени.
След изтичането на 10-те месеца на богомилския календар, прбавят се за обикновената година 5 мъртви дни, без име, праздници посветени на Силата на Сътворението, а за високосната година се прибавя още един мъртав ден, посветен на Силата на разрушението.
Тия пет или шест мъртви дни в края на годината и сега се тачат от населението по някои места и те пак се наричат мъртви дни, а някъде мръсни дни.
Шестте седмици в месеца са имали по 6 дни, които са се назовавали: Понеделник, Вторник, Сряда, Четвъртък, Петък и Неделяй. Всеки шести ден е бил праздник. Празднуването през работните дни на седмицата е било забранено. Наименоването на дните с човешки имена е било също забранено.
Презвитер Козма твърди, че богомилите не са спазвали неделните дни и другите праздници, установени от християните, което показва, че богомилският календар е бил точно такъв, какъвто го описахме. За него, във всеки случай, с други данни не разполагаме.
Летоброенето на богомилите е започвало, според етап 33-ти на мировъзранието, от рождението на человековдъхновителя т.е. от Рождество Христово.
Главните божества на богомилите са били Силата на Сътворението и Силата на разрушението, които не са носили никакви други имена.
НАЧАЛО И РАЗВИТИЕ НА БОГОМИЛСКОТО УЧЕНИЕ И НА БОГОМИЛСКОТО ДВИЖЕНИЕ
Като предшественици на богомолството се считат пявликяните и манихеите, заселени в Тракия през VIII век от император Константин Копроним, ала според французкия учен А. Ломбард, богомилството като учение и движение се е родило самостойно в България всред кървавите смутове, на които страната е била арена тогава и е било чисто самородно българско явление.
Сам презвитер Козма казва, че поп Богомол се явил с някакво учение, което не било във връзка с никое друго. По тоя начин мнението на французкия учен придобива голяма правдоподобност.
Манихейството е създадено от персиеца Мани, с учение, основано върху дуализма Ормуз и Ариман. Павликяните са се появили в Персия през VII и VIII век, учението на които се е доближавало с това на християнството, но както манихейското учение, така и павликянското, нямат нищо общо с учението на Богомила.
Проповедниците на богомилското учение, начело с неговия създател, са били преследвани в България и във Византия, поради което те в неизброими тълпи са се насочвали към централна Европа през Босна, през Далмация и през северна Италия, докато най-сетне се настанили и във Франция.
По-късно те добили в различните страни различни имена. В Босна и в северна Италия например, се наричали патарени, а във Франция – катари, бугри, или албигойци.
Така разширено и разпространено, богомилството добило на различните места и различен характер. Някъде в него е взимал връх социалният елемент, другаде философският, а на трето място пък религиозният.
В България, отечеството на богомилите, те се наричали общиарци, защото са се смятали за наследници на древното человеческо общожитие (обща земя при общ труд и равноправно ползуване от земния плод), което са искали да се разпростре за человечеството по цялата земя.
В такава насока богомилството се е развивало главно във Франция, историята на която е свързана тясно с богомилското движение (албигойството), в резултат на което се родила французката община, а след нея – образецът на съвършената демокрация, която донесе днешната култура на человечеството.
Първоначалното богомилство, обаче, с течение на времето на много места от чисто социално учение се е изродило в ерес срещу източно-православната църква, която ерес давала все по-нови и по-нови разклонения като: Валденези, Хусисти и т.н., та дори до лютеранството.
По тази причина, първоначалното богомилско общиарско учение, рожба на небивалото неволничество на робите в царството на българите, останало покрито, като корена на някое дърво в земята, а на лице се виждали неговите клонове и неговите цветове.
Ето защо никой не си е дал труда да проучи същността му, за да види, че то е било по природата си социално учение срещу средновековното робство. Изрично доказателство за тая социална същност на богомилството е фактът, че то е намерило почва за разпространението си в цяла феодална Европа. До каква степен богомолската ерес е успяла да се разрастне през средните векове, свидетелствува обстоятелството, че богомилите за Франция, за Бъллария, за Кроация и за Далмация са имали дори свой папа, антипапа на римския, с безчислено множество църкви във всички страни на Европа.
В 1167г. в Сент Феликс де Гарамон, е имало събор на богомилските епископи, под председателството на богомилския папа, българин. Съборът е бил свикан, за да разграничи областите на всички епископи. В същото време, обаче, той е бил една внушителна демонстрация на богомилската сила и на богомилската вяра в бъдещото всеземночеловеческо общиарство, при пълно равенство и при пълно братство, което богомилите проповядали.
Специално за България, богомилството, макар и противохристиянско, е било търпяно и е било правилно оценявано само от цар Иван Асен II , благодарение на което тогавашното Велико Българско царство е било царство на истинско вътрешно братство, без неправди и без насилия.
Според етап 36 на част I от богомилското учение, Богомил е бил от знатен български болярски род, пръв учен и царски законовед при царуването на Петър (927 г.– 978г.). Някои учени считат дори, че и самият Богомил е от Петровия род.
Знае се, във всеки случай, че Богомол, като византийски възпитаник, е бил пъв тълкувател на християноучението, току що въвеждано тогава, и като такъв, по царска заповед е трябвало да приеме апостолството за разпространение на новата религия в цялото Българско царство, обширно и велико в онази епоха.
В него време, обаче, всред българските селяни съществувало брожение срещу болярите за възвръщане на земите и за равноправие.
Селяните, които били роби на болярите тогава, са се придържали към своето древно учение за общиарското равноправие между хората, покровителствано от всички небесни и земни сили, и са искали да обработват общо земите си и да се ползват равноправно от доходите им, както е било при дедите им и при прадедите им в по-раншните Български ханства.
Не е мъчно да се разбере, че това учение за равноправие не е било в хармония с християноучението, налагано със сила от царската власт и от болярите през него време.
Поставен да избира между едното и другото, Богомил у когото е пламтяло чувството на обществената правда, взел страната на селяните. Той дори застанал начело на тяхното движение и се заел да пресъздаде старинния им мироглед, т.е. учението за творческото общиарско равноправие, за творческата и разрушителната сили във всемира и за всеземночеловеческото творчество, което не може да почива нито на робството, нито на завоеванията, нито на каквито и да било вероучения, които затвърдяват человеческото неравенство.
Така Богомил се обявява против християнството, пригодено към царската власт, създава ново учение с всеземночеловеческо предназначение, състоящо се от две чести:
ЧАСТ ПЪРВА: Мировъзрение – за сътворението на света в VI глави и 36 етапа.
ЧАСТ ВТОРА: Учение за живота – повели в VI глави и 36 части.
След това Богомил се отказал от имотите, на които като болярин имал право, и наметнал кърваво-червена тога, наметвана тогава в България на всеки роб осъден на смърт. По този начин Богомил се обявил за самоприел смъртта, която е очаквала в онова време всеки възстанал против господарите в Българското царство и тръгнал да проповядва своето учение.
То представлявало не само едно възвестяване на творческите и разрушителните сили които движат всемира и на които е подчинен и човекът, но в него е била провъзгласена и всеземночеловеческата общиария, всеземночеловеческото общожитие при всечеловеческо равенство и всечеловеческо братство, без лична собственост, без разни царства, без господари и без роби в което се е състояла и силата му за да се разпространи не само в България на и цяла Европа.
Че Богомил е бил голям учен, писател и философ, това показват и първите негови ученици: Поп Йеремия, също писател и пояснител на богомилското учение; Поп Василий, учен врач (лекар), изгорен жив по заповад на византийския император Василий Комнен (1082г.-1118г.).
След тях: Константин Хризомал, също писател, написал не само учението на богомилите в достъпна форма, но и други богомилски книги, изгорени публични през 1140-та година; Много други учени и философи като Магове (епископи) и проповедници на богомилското движение из разните страни на Европа.
Презвитер Козма пише за Богомила и богомилите следното: “Случи се, че в българска земя, в годините на правоверния цар Петър, се яви поп на име Богомил, който най-напред започна да разпространява ерес в българската земя. Неговите последователи учат народа да не се подчинява на господарите си, хулят богатите, укоряват болярите и вменяват в обязаност на всеки слуга да откаже да работи за своя господар”.
Тази бележка на презвитер Козма достатъчно ясно говори за точността и същността на Богомиловото учение, такова, каквото тук го предаваме, а що се отнася за личността на Богомила, която учените Иречек, Ягич, Осокин, Пипин и други я оспорват като действителна и я смесват с поп Йеремия. Сам презвитер Козма, съвременник на Богомила, ги опровергава с горната бележка в беседата си против богомилите.
Че Богомил е бил действителна личност, това се потвърждава и от синодика на цар Борила през 1211-та година, в който синодик се говори изрично за Богомила като историческо лице и създател на богомилското учение.
Легендата, че Богомил е родом от село Богомила при Бабуна планина в Македония, гдето е и умрял, не почива на истината.
Съществующето черковище в село Богомила, като надгробие на Богомила, ще е вероятно такова върху гроба на някой богомилски Маг, който е бил като духовен началник на богомилите в тази област, която поради засиленото богомилство из нея, се е наричала Богомилско поле, отбелязано от Вилхелм Турски в неговите спомени за първия кръстоносен поход (1096г.).
От где точно е родом, обаче, Богомил и где точно е починал, положителни данни за това нямаме.
Бележка от Сдружение “Азът на българите – ДЕН” – Стара Загора.
В личната библиотека на старозагорец открихме екземпляр от книгата Богомилското движение, издаден през 1935г. от Антон Глогов от Етрополе. Книгата съдържа описание на живота и учението на богомилите. Усилията, които направихме да открием наследниците на Антон Глогов в Етрополе, се оказаха напразни.
През 1999г. успяхме да открием втори екземпляр от книгата, издание 1943г., което е притежание на известната художничка Весела Цицелкова от София. Това ни даде възможност да попълним липсващите страници. Двата екземпляря са идентични по текст и се различават само по предисловията и кориците. В изданието от 1935г. са поместени писма на римския папа, професор Полоска от Франкфурт на Майн и от професор Ф. Маклер от Париж.
За да получи читателя пълна представа, ние поместваме предисловията и на двете издания.
На гърба на това издание са заснети кориците на изданията от 1935 и 1943 години.
Поклон пред светлата памет на кака Цецка Дойнова, от която се възхищавам и която обичам и уважавам. Тя беше един предан войник на Учението на Учителя. Подари текстилните си фабрики в Габрово, за да подпомогне разпространението на Учението Му. Беше много добър хиромант и френолог. Целия си живот посвети на Учението на Учителя Петър Дънов, развивайки широка деиност за популяриаирането му. Разпространяваше формулите, молитвите и методите за лечение. Казваше: “Аз съм ти майка от минало прераждане в Хималаите”. Тя и брат й Борис Николов ми подариха чашка за кафе, от която Учителят е пиел кафето си. Също ми подари книжката на богомилите на Антон Глогов, която Учителят е подарил лично на нея. Читателите ще имат възможност да се запознаят с най-ценната книга за Богомилите. Имаме основание да смятаме, че е така, тъй като Учителят е имал това мнение за книгата.
За да можем да имаме точното и действително учение на Богомола, предадено тук, се ползуваме от едни апокрифни книги, писани през XV и XVI век на турски език, от тогавашните български богомилски магове, по които книги и самите турци да изучават учението на Богомила, през време на робството ни под турците.
АКО ТЕЗИ АПОКРИФНИ КНИГИ ЗА УЧЕНИЕТО НА БОГОМИЛА, НАПИСАНИ НА ТУРСКИ ЕЗИК НЕ СА ЗАПАЗЕНИ У НАС ПО ЕДНА ИЛИ ДРУГА ПРИЧИНА, ТЕ ВСЕ ЩЕ СЕ НАМИРАТ В НЯКОИ ОТ ЦАРИГРАДСКИТЕ ХРАНИЛИЩА НА СТАРИ ТУРСКИ РЪКОПИСИ.
Във всеки случай, така предаденото учение на Богомила, сверявано с всички други данни съществуващи за него, кото потвърждават, че то е същото, както го излагаме, според казаните апокрифни книги, написани на турски език.
Източникът, от дето съм си послужил, за да изложа богомолското учение така подробно в неговата същност, както съм направил в този ми труд са две апокрифни книги на богомилските Магове от средните векове. Тия документи бяха притежание на дядо ми Данчо Глогът от Етрополе. Едната книга беше написана с глаголица, другата с турски букви.
Книгата написана на глаголица представляваше една пергаментна старинност и изразяваше точно богомолското учение.
От нея дядо Данчо ми обясняваше богомилският календар и вписаните в нея древни божества:
РА – Силата на Сътворението
ЗО – Силата на разрушението
И божествата царуващи през десетте месеца на годината: АР, ШО, МУ, КО, ЙО, ХО, ЦО, РИ СО, ЗЪ, но имената на които са били строго забранени да се употребяват като противни на богомилите.
Дядо Данчо обаче ценеше повече книгата написана с турски букви и я наричаше златната книга на богомилските Магове не само, защото бяха изразили точното богомилско учение, но и цялата история на българите до последния цар.
За да чета книгата написана с турски букви, дядо Данчо ме учеше на говоримия и писмен турски език.
Увлечен от голямо любопитство по съдържанието на тия две апокрифни книги, аз не оставях свободен нито минута дядо Данчо, когото просто задължавах да ми предава подробно, системно и непрекъснато писаното в тези две книги, по който начин изучих цялостното и точно богомилско учение.
Доста дълго време след това, когато дядо Данчо беше вече покойник, аз се заех да възстановя богомолското движение напълно така, както бе ми предавано от дядо Данчо по казаните апокрифни книги.
От друга страна, аз трябваше да проуча и всички други източници, които можеха да ми послужат за сверка и за подкрепа при установяването на богомилското движение в неговата цялост, както мен бе известно.
Понеже всички други данни, които събрах по предмета, бяха в хармония с това, което бях заучил от уроците на моя дядо, работата значително ми се улесняваше.
Не след много, прочее, мен ми се удаде да пресъздам учението на поп Богомил така подробно, както съм го научил и както съм го изложил тук, след което първата ми грижа беше да наредя да се преведе труда ми на французки, за да го изпратя за преценка на по-гореспоменатите учени, познавачи на богомилската история.
Отговорите, които преведох, изтъкват ясно ценността на така възпроизведеното от мен богомилско учение, които ме насърдчиха да го направя обществено достояние.
Можем да мислим каквото си щем за богомилството и за неговия създател, можем да бъдем тяхни решителни и убедени противници.
Интересът и вниманието обаче, който учени с международна известност проявяват към издирванията, към учението на поп Богомил, велик человек за своето време и велик наш прадядо, не могат да не ласкаят националното самолюбие на всеки българин и да не предизвикат у него едно желание да добие колкото е възможно по-цялостни познания върху един от най-интересните моменти от историята на България и върху същността на една високосоциална и философско-религиозна доктрина, с чисто български произход, чието отражение върху хода на историческите събития се почуства далеч от границите на България в почти всички религиозно-социални движения в Европа през средните векове.
Понеже схващам така нещата, аз не изменявам нищо от учението на поп Богомола, според както аз съм го изучил и го предавам на читателя да го чете било като история, било като философия, било като поезия.
Чрез този ми труд аз искам да ознаменувам 1000 годишнината от появяването на поп Богомол и неговото учение.
Както е известно, 935-та година, 8-та след възцаряването на Петър, се смята за година, когато се е появило богомилството.
За по-голяма пълнота, за да се добие по-цялостна представа за богомилското учение, използвал съм и беседата на Презвитер Козма против богомолите. От нея съм взел пасажи, които съм съпоставил на съответните места, дето се касае де се изтъкнат някои съществени точки на учението.
