Недялко Йорданов

19 февруари

Днес е денят на Левски – не държавата, ние да го помним…

НА ЛЕВСКИ

Какво безумие… Каква наслада!

Не за признание. Не за награда.

А за човека – жалък и уплашен,

приел да бъде роб пред звяра страшен…

Как си могъл? В епохата жестока

да следваш вярно своята посока…

Със мисията си до смърт потребна.

Пеша… Години… Без кола служебна.

Във студ и сняг… С прокъсани обувки…

Без женска ласка в кратките нощувки.

И фанатично… Никаква дилема…

И с тази страшна рана на корема…

На двадесет и осем… Боже мили…

Какви са тези нечовешки сили!

На тридесет и седем… На бесило…

Самотен сред всеобщото мъртвило.

Какво си виждал, братко мой, тогава?

Нима такава днешната държава?

Раздорите… Годините мъчителни…

Народе???? С тези страшни въпросителни.

Народът… Твоят… Днеска те празнува.

Водачите… И всеки се надува

и се кълне в безсмъртното ти дело.

И драпа да остане пак начело…

А ти умря за правдата едничка.

От костите ти няма и костичка.

И кой ще те оплаче и ожали.

Паради… Речи… Филми… Сериали…

Едва сега, на края на живота,

аз проумявам твоята Голгота

макар и два пъти по-стар от тебе.

Ах, сине мой… Така си ми потребен…

Да имам силици… Да се разкая…

Пречистен… И да издържа до края…