НАЧАЛО И РАЗВИТИЕ НА БОГОМИЛСКОТО УЧЕНИЕ И НА БОГОМИЛСКОТО ДВИЖЕНИЕ
Като предшественици на богомолството се считат пявликяните и манихеите, заселени в Тракия през VIII век от император Константин Копроним, ала според французкия учен А. Ломбард, богомилството като учение и движение се е родило самостойно в България всред кървавите смутове, на които страната е била арена тогава и е било чисто самородно българско явление.
Сам презвитер Козма казва, че поп Богомол се явил с някакво учение, което не било във връзка с никое друго. По тоя начин мнението на французкия учен придобива голяма правдоподобност.
Манихейството е създадено от персиеца Мани, с учение, основано върху дуализма Ормуз и Ариман. Павликяните са се появили в Персия през VII и VIII век, учението на които се е доближавало с това на християнството, но както манихейското учение, така и павликянското, нямат нищо общо с учението на Богомила.
Проповедниците на богомилското учение, начело с неговия създател, са били преследвани в България и във Византия, поради което те в неизброими тълпи са се насочвали към централна Европа през Босна, през Далмация и през северна Италия, докато най-сетне се настанили и във Франция.
По-късно те добили в различните страни различни имена. В Босна и в северна Италия например, се наричали патарени, а във Франция – катари, бугри, или албигойци.
Така разширено и разпространено, богомилството добило на различните места и различен характер. Някъде в него е взимал връх социалният елемент, другаде философският, а на трето място пък религиозният.
В България, отечеството на богомилите, те се наричали общиарци, защото са се смятали за наследници на древното человеческо общожитие (обща земя при общ труд и равноправно ползуване от земния плод), което са искали да се разпростре за человечеството по цялата земя.
В такава насока богомилството се е развивало главно във Франция, историята на която е свързана тясно с богомилското движение (албигойството), в резултат на което се родила французката община, а след нея – образецът на съвършената демокрация, която донесе днешната култура на человечеството.
Първоначалното богомилство, обаче, с течение на времето на много места от чисто социално учение се е изродило в ерес срещу източно-православната църква, която ерес давала все по-нови и по-нови разклонения като: Валденези, Хусисти и т.н., та дори до лютеранството.
По тази причина, първоначалното богомилско общиарско учение, рожба на небивалото неволничество на робите в царството на българите, останало покрито, като корена на някое дърво в земята, а на лице се виждали неговите клонове и неговите цветове.
Ето защо никой не си е дал труда да проучи същността му, за да види, че то е било по природата си социално учение срещу средновековното робство. Изрично доказателство за тая социална същност на богомилството е фактът, че то е намерило почва за разпространението си в цяла феодална Европа. До каква степен богомолската ерес е успяла да се разрастне през средните векове, свидетелствува обстоятелството, че богомилите за Франция, за Бъллария, за Кроация и за Далмация са имали дори свой папа, антипапа на римския, с безчислено множество църкви във всички страни на Европа.
В 1167г. в Сент Феликс де Гарамон, е имало събор на богомилските епископи, под председателството на богомилския папа, българин. Съборът е бил свикан, за да разграничи областите на всички епископи. В същото време, обаче, той е бил една внушителна демонстрация на богомилската сила и на богомилската вяра в бъдещото всеземночеловеческо общиарство, при пълно равенство и при пълно братство, което богомилите проповядали.
Специално за България, богомилството, макар и противохристиянско, е било търпяно и е било правилно оценявано само от цар Иван Асен II , благодарение на което тогавашното Велико Българско царство е било царство на истинско вътрешно братство, без неправди и без насилия.