ОБРЪЩЕНИЕ ДО БЪЛГАРИТЕ ПО ЦЕЛИЯ СВЯТ

Фархат Хабдул-Хамидович Нурутдинов
от рода Ойгър-Амир
Председател-координатор на клуба „Булгар алъ-Джадид“

СЪНАРОДНИЦИ – БЪЛГАРИ!

Преди 17 хилядолетия българите са основали във Волго-Уралието (стария Туран) първата на Земята държава – Идел, на която българският цар от VII век от нашата ера Кубрат (Кубрате) дал названието Велика България.

Предствалявайки конфедерация от седем арийски, фино-угорски и алтайски племена, българите са говорили на седем арийски и алтайски („тюркски“) диалекта. По волята на Всевишния групи иделски българи, по различни причини напуснали Идел, за да основат редица държави: Древношумерската, Древноиндийската, Древнокретската, Микенската, Атрячката (Троянската), Етруската, Кубарземската, Дулебската, Дунавско-българската, Киевско-руската, Волго-българската, Хазарската и Унгарската държави. Но към средните векове българите запазили само две от тия държави – Дунавска и Волжска България.

Защо?
Защото в останалите страни българите постепенно забравили своето име „българи“ и били асимилирани от небългарското обкръжение. Но българското цвете, така приличащо на знака на Тангра, все пак запазва 12-те листчета, които се явяват 12-групи българи: македонски, мизийски, тракийски, гагаузки, карачайски, балкарски, кумъкски, мишарски, чувашки, бишкорстски, казански, тюменски (сибирски). Балканските българи продължават да говорят на българските диалекти на Волжска България. Българите съхраняват и присъщите им различни евразийски расови типове – както арийски, така и смесени арийско-алтайски. Дунавските българи изповядват основно Християнството, но 5-10% от тях са мюсюлмани, а Волжските българи изповядват основно Исляма, но 5-10% от тях са християни.

През XIV век Дунавска България станава част от Османската Империя, но съхранява своята държавна автономия. Обаче в края на XIV век Дунавска България бива лишена от държавната си автономия и станава турска провинция, а волжска България била завоювана от Московията и станава руска провинция. Руските власти причисляват волжските българи към руските тататри (потомци на тюркизираните монголи). Османските власти причисляват дунавските българи към гърците, за да смесят българите с по-преданите на заевоевателите татари и гърци.

През XVIII мнозинството от дунавските и волжските българи започват да губят своето българско самосъзнание – т.е своето име „българ“. В това време двама души спасяват българския народ от пълно погиване – монаха Паисий Хилендарски и дервиша Хисамедтин Муслими. Те написват на основата на народни легенди две „Истории на България“, след което сами разпространяват преписите на своите книги сред дунавските, волжските и кавказките българи.

Благодарение на тия двама велики дейци значителна част от дунавските и, волжските и кавказките българи се пробудили от страшния сън на забравата. Волжските и кавказките българи си спомнили, че са българи и решават да възстановят своите български държави. Но в същия XVIII век руският царизъм изпраща в Кавказ монголското племе на калмъките. Калмъкските войски унищожили мнозинството от кавказките българи и направили от главите на стотиците хиляди убити огромна пирамида, след което руското правителство принудило сплашените кавказки българи да забравят за българския си произход и да се наричат само карачайци, балкари и кумъки.

През 1755 година руските власти жестоко потушават въстанието на волжските българи, дръзнали да провъзгласят Волго-Българска държава, и арестували неговите организатори – Батърша и Мурад. След това руското правителство със заплахи и декрети принудило мишарските, тюменските и част от кавказките българи да се наричат „татари“, сербийските българи „чуваши“, а уралскит българи – башкорти („башкири“). Само една част от кавказките българи-мшсшлмани, ръководена от рода на Багаутдин Ваисов (потомък на малкия син на Кубрат – Котраг), твърдо запазила своето име „българ“, а през 1862 година образувала легална Община на волжските българи-ваисовци. В тая Община влезли 330 хиляди българи. Това движение на волжските българи помогнало на дунавските българи, тъй като принудило руския царизъм да си спомни за тежката участ на Дунавска България, изнемогваща под османското владичество.

През 1878 година с поддръжката на руската армия, дунавските българи възстановиха своята държава, макар, че голяма част от тяхната национална територия беше веднага откъсната от Дунавска България от западните държави.

През XX век положението на дунавските и на волжските българи отново се влоши. Опитите на Дунавска България да си върне откъснатите от нея Македония и Тракия завършиха с неуспех. А в Русия, станала от 1917 година Съветска държава, комунистическите власти през 1920 година образуваха на централните земи на Волжска България – република „Татарстан“ – „Татария“ (въпреки, че така наричали средновековна Монголия), а през 1923 година забраниха Общината на волжските българи-ваисовци и хвърлиха ръководителите й в занданите на ГУЛГА (заради опититев им за възстановяване на Волго-Българската държава през 1918-20 година). На всички волжски българи – ваисовци насилствено издават паспорти със запис „татарин“ (т.е. „монгол“). Наистина, след Втората световна война Сталин разреши на кавказките българи да се наричат „потомци на българите“ и даже пусна от затвора внука на Багаутдин Ваисов – Митхад Ваисов, но в същото време заповяда да се продължи издаването на паспорти за волжските българи със запис „татарин“, за да позволи на комунистите на Дунавска България да водят борба с исляма под лозунга „безродието на мшсшлманството за българите“. През 80-те години на XX век последният комунистически вожд на Дунавска България Т. Живков унищожи остатъците от дунавските българи-мшсшлмани: той ги обяви за „турци“ и ги подари на Турция.

Краят на XX век донякъде обнадежди българите. След разпада на комунистическа Югославия Македония получи дългоочакваната независимост от сръбскитре деспоти. Това, че македонските власти решиха да не се възсъединят с Дунавска България, е обичайно положение за българските управници, много от които и преди са образували свои собствени държави: Дунавска България, Черна България (бъдеща Рус), Волжска България на цар Алмъш, Хазария и Унгария на сина на Алмъш Арбат („Арпад“). Така че, ]образуването на независима Македонска държава е празник за всички българи от Балкана до Волга и Сибир.

Но много, ужасно много неща тревожат: В частност, учудващата съгласуваност на антибългарските акции на пространството от Балканите до Сибир.

В Дунавска България някои „учени“ като по команда започнаха да се отказват от алтайските предци на българите и да измислят никога не съществувал „единен расов тип на българите“ – с единствената цел да разделят българите по света по расови и езикови признаци. Изглежда на тия псевдо-професори не им стигат опитите да се разделят българите по религиозен признак.

Както ни е известно, в Македония изведнъж започнаха да се опитват да разпространяват между македонските българи термина „славанска нация на македонците“, макар че именно сръбските деспоти измислиха тоя термин. В същото време в република „Татарстан“ татарските власти, подкрепяни от МВР на Русия, отказаха да издават на волжските българи паспорти със запис на националността им „болгар“ (на руски „булгар“), а през 1995 година забраниха даже и училищния учебник по история на Волжските българи -„Родинознание“.

Тия полицейски акции се провеждат въпреки действащата Конституция на Русия, забранявайки дискриминацията по националенпризнак. Съвсем малка част от волжските българи успя след дългогодишни съдебни искове и процеси да получи паспорти със запис на своата националност „болгар“ („булгар“). Емисари от „Татарстан“ пътуват често сред гагаузите и сибирските българи, за да ги убеждават в тяхното „турско-татарско“ самосъзнание.

По същия начин както в Македония, и в „Татарстан“ се опитват да обявят българите (Волжските) за небългарска нация, само че не „славяно-македонска“, а „тшрко-татарска“.

„Славяни“, „тшрки“, „татари“ – всички тия и много други имена са били натрапвани и продължават да се натрапват между българите с една единствена цел – да се унищожи името българин. А няма ли го името българин – няма да го има и народът на българите.

Страхувам се, гибелният син на безпаметността отново да не скове българите.

И като знам това, аз, потомъкът на Атила, на македонските и хазарските царе, искам да кажа: каквито и да са българите – македонски, мизийски, тракийски, гагаузки, карачайски, балкански, кумъкски, мишарски, чувашки, башкорстки, казанаки, тюменски, а също така християни или мюсюлмани, руси или чернокоси – НИЕ ВИНАГИ ТРЯБВА ДА ПОМНИМ, ЧЕ НИЕ ВСИЧКИ СМЕ ПРЕДИ ВСИЧКО БЪЛГАРИ.

Където и както и да живеем ние, българите, трябва да помним нашето гордо Българско име и да го предаваме на нашите потомци. Не заради управниците, а за да бъде нашата съвест чиста.

У нас едно време казваха: „Ако си взел името на чужд човек – значи си станал като него“. Значи ние, българите, не можем да взимаме чуждите имена и да се отчуждаваме едни от други.

Нека завинаги българите останем вечни българи и братя помежду си. Нека българското цвете повече никога да не загуби нито едно листенце.

https://youtu.be/FohmzTqY-jY