ЗА МИРОВАТА РАДОСТ, ЗА МИРОВАТА СКРЪБ, ЗА ДЕТЕТО БОГ
ДОГМА : Началото бе мъртва точка, а първичност бяха само Силата на Сътворението и Силата на разрушението
УЧЕНИЕ:
Велико бе делото на Силата на Сътворението, защото тя сътвори и слънцето, и земята, и всичко на земята, включително и жената.
От всички красоти най-великото дело на Силата на Сътворението беше жената. Жената притежаваше творческите красоти и на слънцето, и на месеца, и на звездите. В нея трептеше негата на синкавините и на всички други красоти във всемира. Тя беше и радост, и свръхкрасота, и свръхтворчество, и вечност.
Дойде обаче първият грях на жената и радостта на всемира се превърна в скръб.
Защото мъжът като животно в първичност беше само пол. За него жената не бе нищо друго, освен негов противопол, който в първичност бе пол в бяс.
И заживя така жената след грехопадението си, сама в собствената си скръб, така както сама живееше в собствената си радост.
Но това не беше само скръб но жената. Това беше скръб на Силата на Сътворението въплътена у жената.
И освободи се после жената от тази скръб, защото не можейки да бъде при този бяс на пол, Силата на Сътворението се прероди в дете.
Така и стана завинаги: При полов бяс, Силата на Сътворението да се преражда в дете.
Защото детето не знаеше нито грях, нито скръб.
А скръбта започваше само от грях, в грях, или при грях.
Така най-великата радост на всемира и на Силата на Сътворението, за человеците остана да се изразява само в малките, кото идват само чрез жената.
Защото малките са творение само на Силата на Сътворението. И чрез греха тя се изразява за человека като непобедима и вечна сила, противостояща на Силата на разрушението, която прави всичко за да унищожи человека на земята.
От тия последни творения и пресътворения на Силата на Сътворението в деца, продължи се отново радостта на жената в първичност, защото Силата на Сътворението не искаше да остави жената само скръб, дори и при грях.
Защото радостта и скръбта на жената като творчество бяха мирова скръб и мирова радост.
Така Силата на Сътворението искаше да създаде за жената нейния пръв бог, към когото тя да се обръща в своята скръб. Защото скръбта беше тежка и за Силата на Сътворението, чието последно велико творение в красота беше жената, вече преминала от първорадост в скръб.
И създаде се тогава този пръв Бог и за жената, и за человека на земята. Този Бог остана единствен, защото бе най-великият Бог на Силата на Сътворението, чрез който се възвръща първорадостта за человека. Този Бог и за Силата на Сътворението, и за жената, и за человека се нарича Дете.
За жената този Бог бе и слънцето, и месеца, и звездите, и радостите, и всичките красоти от които я създаде Силата на Сътворението.
За него проливаше жената всичките си сълзи. Към него бяха отправени всичките и надежди. Към него – нейният пръв и последен Бог.
Защото за нея този Бог-дете бе не само красота, но и невинност, тъй като Силата на Сътворението бе създала в невинност всичко във всемира.
Този Бог биваше разбиран от всичко във всемира, освен от мъжа. Мъжът не само не го зачиташе, но дори и посягаше на него. Защото богът на мъжа не беше бог на невинността, а бог на разрушението и беса.
И поведе се тогава най-страшната борба между Силата сътворението на и Силата на разрушението. Борба между Бога на человека в невинност и бога-бяс на животночеловека.
И продължи тази междучеловеческа борба, в която Силата на разрушението хвърли всичките си сили срещу невинността на Силата на Сътворението. Тази невинност съществуваше във вид на дете, или във вид на други человеци, смирени и трудолюбиви, но заробени от человекоживотните наречени господари, преизпълнени от Силата на разрушението.
И този пъклен план на Силата на разрушението да унощожи человека и человечеството биде разкрит от общиарията. В нея най-после трябваше да зацарува невинността на Детето-Бог не само за жената, но и за мъжа, пресътворен и прероден в невинност и чистота, за да стане чист като дете, невинен и съвършен человек в съвършенната всеземна человеческа общиария, в която няма и най-малка следа от Силата на разрушението.