2.БЪЛГАРИЯ ДНЕС

 

 II. Най-големият обществен дефицит

Най-големият дефицит в българското общество е дефицитът на справедливост.

Този дефицит води до недоверие и отричане на държавните институции и създава хаос в държавата. Унищожава самата държавност.

Един български евреин в разговор с един от заместниците на министър Дянков казва: „ Вие българите не си обичате държавата. Вие ни спасихте не за друго, а защото просто се противопоставихте на заповедта за репатрирането на евреите напук на държавата„.

Тази показателна реплика говори не само за евреите, но и за абсурдите на българските реалности.

КРИТИКА НА ОСНОВНИТЕ ПРИНЦИПИ НА ДЕЙСТВАЩАТА ПРАВНА СИСТЕМА

Основните принципи на съвременното европейско право произтичат от римското право. Тъй като темата е обширна, ще се спрем само на някои от тях:

1. Най-важният, но неписан принцип е, че правото принадлежи на силата. В този смисъл правото е в силата, или силата е право.

Този принцип в най-синтезиран вид се коментира по следния начин:

– При римляните: „Победителите не ги съдят“. Ясно е, че след като не могат да бъдат съдени то на победителите не им остава нищо друго освен да бъдат съдници. Така силата става право

– Маркс дава следната дефиниция: „Правото е израз на волята на господстващата класа“. Коментарът е излишен.

– Българите дават най-хубавото определение: „У когото е тоягата, у тоя е правото“. Да се каже по-ясно и разбрано е невъзможно.

Резултатите от работата на българския парламент по правните закони е неопровержимо доказателство, че принципът на силата действа безупречно и безотказно.

2. Задачата на съдебната система е да раздава правосъдие. От гледна точка на принципа на силата се оказва, че съдебната система е инструментът, с който се налага правото на силата.

Не случайно българите казват, че правосъдието е правосъдие, защото там осъждат правите. В обратния случай правосъдието би трябвало да се нарича кривосъдие, защото осъжда „кривите“. Иронията е тъжна, но логиката й е желязна.

3. Твърде интересен и противоречив е принципът: „Обвиняемият е невинен до доказването на противното“.

Тук се сблъскваме с доста логически противоречия. Ако този човек е невинен по презумпция, защо е обвиняем. Ами ако наистина той е виновен и при това само той знае, че е виновен? Нормално ли е да бъде обявен за невинен, след като всъщност той знае, че е виновен?

Нещата не стоят добре и в случая, когато обвиняемият е наистина невинен. Тук стои въпросът след като е невинен защо е обвиняем. Това не е справедливо. Казват ти, че си невинен по презумпция, а се държат с тебе като с виновен.

От тази адвокатска каша може да се излезе само ако се въведе ред в понятията. Всеки гражданин може при определени обстоятелства да бъде заподозрян в извършване на престъпление. Следващата стъпка е срещу него да се заведе следствие, ако има достатъчно доказателства за това. Ако следствието приключи с обвинение се отива на съд. Така на отделните етапи гражданинът може да бъде заподозрян-следствен-обвиняем-подсъдим. Съдът определя дали подсъдимият е невинен, или виновен. Следователно в досъдебното производство гражданинът може да бъде заподозрян, следствен, или обвиняем. Като обвиняем той влиза в съда и става подсъдим. До произнасянето на присъдата подсъдимият не е нито невинен, нито виновен, защото не се знае какво ще бъде решението на съда. До произнасянето на присъдата гражданинът е само заподозрян, или следствен, или обвиняем, или подсъдим и нищо друго. Тук няма място нито за виновен, нито за невинен.

До произнасянето на присъдата всеки гражданин е свободен. Неговата свобода може да бъде ограничена само в рамките на закона. Законът указва какви ограничения на свободата на личността се налагат поотделно на заподозрян; следствен; обвиняем; подсъдим.

Ако съдът раздава справедливост, а не правосъдие, неговото определение трябва да бъде виновен, или невинен. Съдът не трябва да определя наказанието. Наказанията трябва да се определят със закон, възможно най-точно, най-детайлно и най-категорично. Наказанието трябва да се определи по таблица от съдия изпълнителя. Съдия изпълнителя не може да променя наказанието по своя воля и не по закона. Всички неясноти се решават от специална комисия към правосъдното министерство. Силата на този подход е, че подсъдимият знае предварително за определено престъпление какво наказание го очаква. Сега престъпниците се интересуват преди всичко какво минимално наказание ги очаква. В много случай те предпочитат да отидат в затвора, но да извършат престъплението, ако то им носи добра печалба. Тяхното разбиране е, че имат сметка да извършат престъплението дори ако се наложи да отидат в затвора.

4.  По принцип присъдата трябва да изпълнява три функции:

А). По отношение на престъпника присъдата е наказание адекватно на извършеното престъпление.

Б). По отношение на обществото присъдата е предупреждение за неумолимостта и безпристрастността на закона.

В). По отношение на жертвата на престъплението присъдата е възмездие.

При сегашната ситуация присъдата не изпълнява нито една от тези функции. Сегашното законодателство се интересува най-много от опазването правата на престъпника. Жертвата на престъплението остава на последен план. Съдебните власти вече имат правото да сключват споразумение с престъпника без съгласието на жертвите на престъплението. Така функцията възмездие престава да съществува, а това води неминуемо до обезсмисляне и на другите две функции. Възниква въпросът за какво все пак служи присъдата. Няма друг отговор, освен че присъдата служи за имитация на напрежение и грижа за обществото от страна на съдебната система и законотворците. Досегашната практика е в пълно съответствие с това твърдение. Престъпниците свободно се разхождат по улиците, а жертвите са в гробовете си, в безмълвно очакване на възмездие, което така и не идва.

5.Проблемът за смъртното наказание.

Това е тежък проблем, с който много се спекулира. Отмяната на смъртното наказание е в непреодолимо противоречие с принципа за адекватност между престъпление и наказание, защото има престъпления, за които и няколко смъртни наказания не са достатъчни. Например кой може да каже какво трябва да бъде адекватното наказание на сериен изнасилвач и убиец на малки деца.

Най-важният аргумент на адвокатите е, че „не сме дали ние живот на човека и следователно нямаме правото да му го отнемаме“. Абсолютно вярно! Но тук възникват следните въпроси. Този сериен убиец човек ли е? Ако той е животно защо да не бъде изпратен в кланицата както много други животни, например свинете? Какъв е проблемът? Другият въпрос е за кои „ние“ става дума. Ако отнесем забраната за отнемане на живот към цялото общество и държава, то тя важи за всички без изключение, в това число и за убиеца. Тогава откъде той получава правото си да отнема човешки живот, при това без страх за собствения си живот. Излиза че законът пази живота на убиеца, а не се интересува от живота на жертвата. Нея без друго вече я няма, какъв е смисълът да убиваме още един човек?. Много странна логика. А възмездието?

Следващият аргумент в полза на отмяната на смъртното наказание е че наличието на такова наказание не води до намаляване на престъпността. Смъртното наказание нямало възпитателен характер. Така показвала статистиката. Този аргумент е най-малкото смешен, защото тези, които го ползват не дават отговор на обратния въпрос: „след като престъпността не намалява при наличие на смъртно наказание, при неговата отмяна престъпността намалява ли?“. По този въпрос май подличко се мълчи.

Има ли изход от тази законодателна каша? Сигурно има, но не се знае дали има заинтересовани да няма каша. Ето един вариант за размисъл:

Смъртното наказание съществува по закон, за да се запази принципът за адекватност, които тежи повече от всякакви други „съображения“.

Смъртното наказание не се изпълнява, защото никой не може и не бива да отнема човешки живот.

Смъртно осъденият остава на строг тъмничен затвор докато умре. След неговата смърт той бива погребан в незнаен и безименен гроб.

Смъртно осъденият може да поиска да се „приспи сам“. Тогава той получава правото да бъде погребан като човек от своите близки.