ПРИЛОЖЕНИЕ 1

„Всеки път, когато някоя банка даде заем, се появява нов банков кредит, нови влогове, създават се нови пари.“

Греъм Ф. Тауърс, управител, Банка на Канада 1934-54 „Похватът, чрез който банките създават пари, е толкова елементарен, че разумът го отхвърля.“

Джон Кенет Голбрайт, икономист „Разрешете ми да печатам и контролирам парите на даден народ и няма да ме интересува кой пише законите му.“

Мейър Анселм Ротшилд, банкер

От къде идват парите?

Повечето от нас си представят, че Монетният двор печата банкноти и сече монети. Ние смятаме,че парите се създават от правителството. Това е вярно, но само донякъде.

Хартиените и метални символи за стойност, които обикновено наричаме пари, наистина се произвеждат от служба на Федералното правителство, наречена Монетен Двор. Но голямата част от парите в обръщение не се създават в Монетния двор. Създават се всеки ден, в големи количества, от частни корпорации, познати ни като банки.

Ние приемаме, че банките ни заемат парите, поверени им от други вложители. Изглежда очевидно. Но не е вярно.

Всъщност банките не дават парите, които вземаме назаем, от собствените си печалби или от вече вложените по сметки в банката, а направо ги създават от обещанието на длъжника да ги изплати. Подписът на длъжника върху заемните документи представлява задължение да изплати на банката размера на заема плюс лихва, или да загуби къщата, колата, или какъвто актив е заложен като осигуровка. Това е голямо обвързване за длъжника.

Какво изисква същият този подпис от банката?

Банката трябва да призове на бял свят сумата на заема и просто да я запише в сметката на длъжника.

Звучи ви пресилено?

Не може да е истина. Но е точно така.

За да демонстрираме как се е появило това чудо на съвременното банково дело нека проследим една проста история :

ПРИКАЗКАТА ЗА ЗЛАТАРЯ

В различни времена почти всичко е използвано като пари. То трябвало само да бъде преносимо и достатъчно хора да са повярвали, че ще могат по-късно да го разменят за реални ценни неща като храна, дрехи и подслон. Мидени черупки, какаови зърна, хубави камъчета, дори пера, са били използвани като пари.

Златото и среброто били привлекателни, меки и лесни за обработка и някои цивилизации се специализирали в обработката на тези метали. Златарите значително улеснили търговията като отливали монети – стандартни единици от тези метали, чиято тежест и чистота били удостоверени.

За да защити златото си златарят се нуждаел от трезор.

Много скоро неговите съграждани почукали на вратата му, за да наемат място за съхраняване на собствените им монети и ценности.

Не след дълго златарят отдавал под наем всички рафтове на трезора и припечелвал малък доход от това.

Минали години и златарят стигнал до интересно заключение: – вносителите рядко идвали да приберат своето злато и никога не идвали едновременно.

Причината била, че удостоверенията за собственост на златото, които златарят подписвал, се търгували на пазара, сякаш били самото злато.

Тези хартиени пари били много по-удобни от тежките монети и сумите можели просто да бъдат изписвани, вместо с усилия да се броят едно по едно при всяка сделка.

Междувременно златарят имал и друго занимание. Той давал на заем златото си срещу лихва.

Когато удобните пари-разписки станали общоприети, хората, търсещи заем, започнали да го искат под формата на тези разписки, вместо в метал.

С разрастването на индустрията все повече хора искали заеми от златаря. Тогава му дошла още по-добра идея. Той знаел, че много рядко някой от вносителите прибирал златото си и преценил, че би му се разминало, ако дава разписки и за заеми, обезпечени със златото на вносителите си, освен със своето собствено. Стига заемите да бъдат изплащани, и няма да бъдат ощетени.

И златарят, сега вече повече банкер отколкото занаятчия, щял да има много по-голяма печалба, отколкото ако заемаше само собственото си злато.

Години наред златарят се радвал тайно на добри приходи от лихвите, спечелени върху влоговете на всички останали.

Като именит кредитор богатството му нараствало постоянно спря мо това на съгражданите му. И той парадирал с това.

Възникнали подозрения, че харчи влоговете на клиентите си.

Вложителите се събрали и заплашили да приберат златото си, ако златарят не оправдае новото си богатство.

Обратно на очакванията, това не се оказало катастрофа за златаря. Въпреки двойният стандарт, заложен в схемата му, идеята проработила. Вложителите не били загубили нищо. Цялото им злато било на сигурно в трезора. И вместо да изтеглят златото си, вложителите поискали от златаря – вече техен банкер -да подели лихвите с тях.

Така е поставено началото на банкерството.

Банкерът плащал ниски лихви за парите, вложени от хората, които после давал назаем срещу по-високи лихви. Разликата покривала разноските на банката и печалбата й.

Логиката на тази система била проста и изглеждала разумен начин за задоволяване търсенето на кредити.

Банките днес обаче не работят така.

Нашият златар-банкер не бил доволен от приходите, оставащи след подялба на печалбата от лихвите с вложителите.

Търсенето на кредити бързо се увеличава с разпростирането на европейците по целия свят, но заемите, които той можел да дава, били ограничени от количеството злато, което вложителите държали в трезора му.

И тогава му дошла още по-смела идея.

След като никой освен него не знаел какво всъщност има в трезора му, той можел да дава в заем разписки за злато, което дори не е там! Стига всички притежатели на тези разписки да не идват по едно и също време да търсят истинско злато, как може някой да разбере?

Този нов план заработил много добре и банкерът станал чудовищно богат от лихви, изплатени за злато, което не съществува!

Предположението, че банкерът създавал пари от нищото било твърде възмутително, за да може да бъде прието от хората като вярно, така че за дълго време те не се усъмнили.

Но способността да изфабрикува пари главозамаяла банкера… и т.н. и т.н…

 

/Из филма „Парите като дълг „/