ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

Четирима братя

Времето през този век, изпълнен със събития, течеше бързо. Блясъкът на дворцовия живот и възможностите на властта бързо скъсяваха паметта на неопитния младеж за дадените обещания пред един изчезнал старец, побъркан със своята религия на милозлива слабост. „Та кой истински войник ще превие коляно пред един Бог, който е Любов? Кого ще изплаши такъв Бог, кого ще преклони, кого ще държи в подчинение…?“ – мислеше недоволният от новата вяра Владимир. Буен и войнолюбив, той бързо събра останалата недоволна група боляри и започна да се готви за война. При това възроди кървавите ритуали, свързани с дивашки култ към Тангра, и започна жестока саморазправа с беззащитните християни, избивайки ги по време на молитва и разрушавайки техните светилища. Вик на болка и отчаяние се понесе по благословената българска земя.

Гневът на Борис и коронясването на Симеон

Тогава се разигра една митична Драма, за която летописците разказват с трепет. От манастира „Свети Пантелеймон“ в Патлейна се издигна един бесен вихър и се понесе към столицата Преслав. В този тъмен облак се очертаваше ясно гневната фигура на изчезналия властелин и зад него – малка свита, състояща се от ниско приведени над гърбовете на галопиращите коне ездачи, които с всички сили се стремяха да го догонят. Страшен бе гневът му и неудържим – неговият устрем към трона. Не го забавиха нито крепостните стени, нито часовоите, нито личната охрана. Безбройните тежки порти се отваряха сякаш сами (като автоматичните врати на 20-ти век), познали своя стопанин, а стражите падаха ничком, парализирани от страх при вида му, или бяха отстранявани с един замах, без да го спират. Дебелите стени завибрираха от неговия гневен глас и заповтаряха страшните му думи:

–     Като не можеш да видиш накъде върви светът и да оцениш жертвите на баща си, за какво са ти тези очи! – прогърмя Борис и ослепи сина си.

МОЛЯ ТЕ БОРИСЕ ВЪЗКРЕСЕНИ СЕГА И ОСЛЕПИ СЕГАШНИТЕ ПРОДАЖНИ БЪЛГАРСКИ МЕКЕРЕТА

–     Щом не можеш да оцениш мисията на Христос и бъдещето на България – духовното й бъдеще – ти не можеш да бъдеш неин водач и владетел, разбойнико! – отне му короната и я постави на главата на Симеона, когото бе пратил да извикат, както и други боляри. – Ти ще управляваш – вдигна той могъщата си ръка – чрез култура и Христова светлина! България ще бъде велика! Аз казах!

Замръзнал, светът бе потресен от треперещия глас и от безусловната Воля, излъчваща се от този свръхчовек. Летописците отбелязаха древната мъдрост, че силата не е в младото тяло, а в могъщия Дух. Никой не видя и не чу после риданията на Бащата зад дебелите стени на манастирската килия.

„Каква е тази печална участ, Господи! Защо си ми дал толкова сила, толкова знания и толкова страдания. Сякаш себе си ослепих, Господи! Не желая да гледам повече този свят“

И светът повече не го видя. Изпълнил своята тежка мисия и показал на своя народ благословения Път, той изчезна така, както Мойсей на планината Небо, показал на народа си обещаната Ханаанска земя. Векове наред евреите вярваха, че той живее още на някой връх и вдига ръце към небето, когато те имат нужда от помощ. Сега българите вярваха, че от манастира техният благодетел следи за изпълнение на своята Воля за обновена, велика България…

Те обаче нямаха много време за умуване и преценки. Защото сега имаха слънчев цар – умен, културен и активен – който нямаше намерение да ги остави да скучаят или да си гледат мирно животеца Цар Симеон готвеше грандиозни национални драми, за да изпълни завета на баща си, но така, както го бе разбрал той. Всъщност той използваше този завет, за да разгърне и реализира себе си.

Траекторията на „Слънцето“ и нейните два периода

–     две жени – две понятия за величие

Годините летят бързо под българското небе, осеяно с бурните събития и е много трудно участниците в тях да ги преценяват обективно. Сега обаче, отдалечени на хиляди години от тези събития, ние виждаме движещите сили и генералните пунктове и можем да очертаем ясно житейската траектория на този слънчев син: от неговия Изгрев в Магнаурската школа в Константинопол, за който вече споменахме; през неговия Апогей, по време на който той реализира Велика България; до неговия Залез

–     отново пред стените на Константинопол. В тази житейска траектория се очертават ясно два периода, в които царуват две жени, и които периоди се характеризират с две понятия за величие.

В първия период на своя живот Симеон се занимаваше с изкуство, наука и творчество. Той сътвори Преславската школа, ожени се по любов и беше щастлив. Плод на тази любов бяха двамата прекрасни сина – Михаил и Иван; а Преславската школа ознаменува Златния век на българската книжнина и култура. Защото величието на България, по внушението на своя баща, той разбираше в духовно-културно отношение, в чиято област направи чудеса.

През втория период Симеон стана цар, разведе се със скромната дъщеря на Изтока и се ожени за една претенциозна византийска принцеса – негова мечта от младини. Той смяташе тази женитба за свой успех, но всъщност това бе политически брак, предизвикан от византийския двор. Отмина безвъзвратно времето на неговото спокойствие, творческа радост и безметежно щастие. Блестящият му ум сега бе впрегнат в търсене на богатства за лукс и разкош, каквито имаше във византийския двор. Привършил с националните богатства, той започна да поглежда към своите съседи. Постепенно в ума му проникна внушението, че чрез успешни войни той най-бързо ще реализира Велика България Това именно разбиране характеризира втория период на живота му – «величие чрез завоевание». И до днес този термин („успешни войни“) стои в учебниците по история.

Е, да, той създаде Велика България – така, както я разбираше – с териториално величие и с богат царски двор. Тя се простираше между Черно, Бяло и Средиземно морета. Ако беше посветен в Езотеризма, цар Симеон щеше да разтълкува тези имена-символи, щеше да види другояче българската мисия и щеше да знае кога да спре. Но той бе преуспяващ владетел с ореол на непобедимост. Успехите, славата, блясъкът, ласкателствата, възторзите на византийските принцеси, изкуствено подхранвани и пресилвани, създадоха неговото патологично тщеславие и грандомания, с невиждани от времето на Александър Македонски размери („Аз съм Слънцето! „). Той издигаше все по-високо главата си и все по-малко виждаше запустялата от войните българска земя и все по-малко чуваше воплите на изтощения народ…

От втория си брак цар Симеон имаше също двама сина – Петър и Боян. Така станаха

Четирима братя

Четири различни характера, четири темперамента, представители на четири непримирими течения в човешкия живот и – както ще видим по-късно – на четири епохи в човешкия развой Докато бащата-слънце бе зает с важни държавни дела и нямаше време за своите синове, амбициозната византийка правеше всичко възможно да отдалечи първите синове на Симеон от двореца, като в същото време глезеше и възпитаваше своя първи син – Петърчо – в дворцови обноски по неин образец. Така: