ПЕТА ЧАСТ

УРОЦИТЕ НА ИСТОРИЯТА

Петьрчо – растеше като глезен, безхарактерен прахосник, а по-късно – като коварен интригант, обичащ златото, пировете, жените, властта и славата.

Обратен полюс на него бе Иван – скромен и безкрайно добър, но отчужден от света и, за радост на мащеха си, без никакъв афинитет към дворцовия живот, който бе нереален за него – като лош сън. Любимото му място бяха олтарите на християнските църкви, където се отдаваше на дълги медитации, пълнещи душата му с блаженство.

Затова пък Михаил – най-големият – с подчертан аристократичен ген, растеше честен, благороден, изпълнен с достойнство и бе явна заплаха за Престола, който по право му се полагаше. Рано отблъснат от мащеха си, той трупаше едно негодувание към растящите неправди на баща си, което рано или късно щеше да избухне.

Тези три колоритни звезди, заедно с царя-слънце сякаш изпълваха с многоцветните си светлини цялото небе над Българския Трон. В блясъка на това пъстро многоцветие никой не забелязваше една малка звезда с невидимо още лъчение.

Така Боян – най-малкият брат – растеше сякаш зад пъстър параван самостоятелен, като всички велики духове, родени със световна мисия. Незабелязван от хората, той бе наблюдаван и ръководен от същите тези Велики Учители, подготвящи чрез нашия народ реализацията на своя Проект за световно обединение на разединените човешки раси.

Потънал в библиотеката на баща си, той тъй бързо поглъщаше и усвояваше световното познание, сякаш си припомняше забравени неща. Търсейки Корените на Мъдростта.

Той премина все така лесно и бързо през Магнаурската школа в Константинопол; после – през Александрийската библиотека, чиято Езотерична Школа все още пазеше плодовете на едно славно минало, и накрая – през Храма на Мъдростта в Багдад!

Рано-рано той бе поел Пътя на Ученика и със своята всеотдайност и концентрация постигна това, което неговият прославен баща не успя – магично посвещение. Така той владееше могъщи екстрасензорни способности и често ги прилагаше за възстановяване на нарушеното човешко здраве на много нещастници и за правене на различни добрини, поради което бе наречен от народа Боян Мага. Погълнат от световните тайни и тълкуващ Заветите на своя дядо, той се тревожеше от пропастта, към която баща му тласкаше страната, вглъбяваше се все повече и събираше сили за своя Момент.

УРОЦИТЕ НА ИСТОРИЯТА

През това време грандоманията на Симеон достигна върха си и той се провъзгласи за ИМПЕРАТОР (побеждава западната Римска империя и я присъединява към България) на българи и римляни (925 г). На четири пъти по различни поводи той се появяваше в Константинопол и накрая го пожела. Ако българските управници се учеха от уроците на своята история и имаха поне малко езотерични познания, трагичният край на Хан Крум, внезапно и мистериозно починал в разгара на подготовката си за превземането на Константинопол, нямаше да се повтори. Но кой имаше време за такива уроци? И кой можеше да знае бъдещето? И кой стои по-високо от царя, за да може да го спре?

Един Посветен в Световните Мистерии знаеше тези тайни. Боян Магът

–     Ако тръгнеш срещу Константинопол – заяви кратко той на военния болярски съвет, – няма да се върнеш!

Болярите замръзнаха при тези така неочаквани и дръзки думи, с които за пръв път ясно и публично бе конфронтиран техният вожд и цар и то пред решителния поход. Тези думи изразяваха пълна неадекватност на всеобщата еуфория, обзела царския двор.

–     Аз съм Слънцето на тази страна! – изпъчи се гордо Симеон. – Аз създадох Велика България! Какво ще каже за това твоята съмнителна наука?

– Това бе някога, царю – отговори спокойно Боян. – Днес тази България е разсипана от твоите непрекъснати войни. Ето, ти вече загуби богатите заддунавски земи, а народът, който ти вярваше, е потънал в мизерия и нещастия.

Царят е само служител на Бога, облечен във власт. Нищо повече!

За какво използваш ти тази власт, щом пътеката на твоя живот е така затънала в блатото на суетата, толкова далеч от

Божествените Завети на твоя баща!

По тази безнадеждна пътека има още само една фатална стъпка – към Константинопол.

Това казва „моята наука „, която е и наука на твоя баща и аз бях длъжен да направя това Последно Предупреждение, царю на България

– заключи внезапно Боян Магът, кимна с глава към Трона, заметна с ръка дългата си пелерина и излезе с големи крачки от заседателната зала, все така вглъбен в себе си.

След заглъхването на шума от стъпките му, вцепенените военолюбиви боляри изведнъж се раздвижиха, ропот изпълни залата. Симеон тропна с жезъла си, но във всеобщата възбуда никой не го чу. Тогава той вдигна ръка, за да ги накара да млъкнат.

Та той е Царят! Уви, той бе отишъл твърде далеч в подготовката и в своята горделивост, за да може да се спре.

–     Той ще учи баща си на политика! Управлението на Велика България не е като да се четат разни съмнителни книжки и да се правят евтини фокуси пред неукия народ! – заяви той с изкуствено повдигнат тон, за да прикрие тягостното впечатление, което му направиха думите на Боян – Нека сега продължим нашата работа…

Военното съвещание продължи до късно. Всички варианти бяха преиграни, всичко бе пресметнато. С изключение на едно – това, което щеше да се случи. Защото човек предполага, а Бог разполага…

А той бе говорил чрез устата на своя Божествен Ученик…

Преди похода царят обяви за свой престолонаследник… Петър. Историците, които не са съгласни с нашите виждания и в частност с нашето мнение, че Византия управляваше България чрез своята принцеса, ще трябва да обяснят логично как можа „мъдрият цар“ да избере именно безгръбначния и мекушав Петърчо за наследник на свещения български Престол.

Залезът па Симеон

После цар Симеон потегли към своята гибел. Сякаш нищо не я предвещаваше, освен странните думи на сина му Боян Мага. Победният марш на симеоновите армии, добре известен на Балканския полуостров и на византийците, се повтори отново. Всичко се развиваше по предварително предвидения план. Болярите ликуваха.

Бе привечер, когато стигнаха до стените на Константинопол. Царят даде сигнал за стануване на изморената армия, а сам той, с малка свита, се отправи към близкия хълм, за да огледа за последен път своята цел. Залязващото слънце светеше в хиляди отблясъци от позлатените куполи на Двореца. Див възторг изпълни сърцето на Симеона.

–     Утре ще бъдеш мой, велики граде! – провикна се с всички сили той към изплашената крепост и ревът на триумфиращите военни боляри преумножи многократно този вик. – Тогава ще видите какво е Велика България – обърна се той към тях. – И тогава ще натрием носа на онзи непрокопсаник, който ни вещаеше тъмна прокоба – добави той по-тихо, сякаш на себе си.

Малцина го чуха във всеобщата врява и само единици се досетиха, че намеква за Боян. Явно, предсказанието на Мага му тежеше.

Българите бяха видели отдалеч ужасените защитници на Крепостта, но не и една малка група със съсредоточено застинали лица, която внимателно ги наблюдаваше от един изолиран страничен прозорец. Историците биха могли да разпознаят византийския съимператор Romanus Legapenus и някои придворни.

– Време е! – каза централната фигура на двете особи с дълги черни наметала и със застинали като маски физиономии, които моментално изчезнаха.

Това „утре“ никога не настъпи за цар Симеон: вечерта пред решителния щурм, той получи внезапен сърдечен удар. Поне така констатираха придворните лекари. Така Великият владетел – „слънцето на България“- залезе в подножието на Константинопол. Бе 27 май 927 год. сл. Христа. Този „сърдечен удар“ съвпадна по време със странното разрушаване на част от