ШЕСТА   ЧАСТ

ВРЕМЕТО НА ЧЕТИРИМАТА БРАТЯ

една колона в Двореца в Константинопол – инцидент съвсем незначителен за тези дни, в които се очакваше евентуалното разрушаване на целия град от «страшните и вироглави българи».

Исторически паралели

Понеже в тези Исторически паралели ще влезе и Хан Крум, ще направим малко запознаване с историята около Хан Крум. През периода 808-809 г. Хан Крум подкрепя бунта на българите в долината на река Струма, които са там 30-40 години преди Аспарух и впоследствие присъединява земите им към своята държава. През 809 г. българските войски, водени от Хан Крум, завземат византийската крепост Сердика. Отговорът на Василевса не закъснява и в началото на 811 г. византийският император Никифор I Геник организира поход срещу Плиска, столицата на българските канове, като Никифор събира многобройна елитна войска край крепостта Маркели и поема на нов поход срещу България. Уверен в успеха си, императорът води със себе си сина си Ставракий и много ромейски аристократи. Крум разбира, че не може да мери сили с такава армия и предлага мир, но Никифор отказва. Това принуждава Хан Крум да напусне Плиска, оставяйки около 12 000 души да защитават столицата. Според „Анонимния ватикански разказ“ византийците преминават Стара планина и след това превземат Плиска без особени проблеми. Всички хронисти критикуват нехристиянското поведение на императора след победата. Той нарежда да се ограби владетелската резиденция и да се опожарят складовете. Поголовно е избивано и мирното население. След завладяването на резиденцията, Крум прави второ предложение за мир, „Ето, ти победи. И тъй, вземи, каквото ти е угодно, и си иди миром“, като искал по тоя начин да отклони по-нататъшното разорение. Но императорът, главозамаян от успехите си, не искал и да чува за мир. Никифор, след като ограбил и разрушил Крумовата резиденция, потеглил обратно за Константинопол като победител. Докато византийският император бил зает с разоряването и опустошаването на Плиска, Хан Крум, който е запазил по-голямата част от войската си непокътната, нарежда да бъде свикано цялото българо-славянско опълчение въоръжени всички способни да носят оръжие, включително и жените, формирани са и няколко аварски отряда и се подготвил за справедливо възмездие. Той бил разгневен както от отказа на императора да сключи мир, така и от невижданите жестокости, грабежи и произвол в държавата му. Българите заградили входовете и изходите на планинските проходи с дървени укрепления и направили засеки в тесните места. Когато Никифор научил, че пътят за отстъпление е отрязан и виждайки зъберите на Върбишкия проход, започнал да се отчайва. На свитата си казал: „Дори да бяхме крилати, никой да не се надява, че ще избегне гибелта.“. В теснините на Върбишкия проход станало страшно клане. На разсъмване на 26 юли 811година българите се нахвърлили върху палатката на Никифор, където той бил убит. В нощния бой освен императорът загинали много видни велможи и военачалници, a именно патриций Теодосий Саливара, стратегът на източните войски патриций Роман и стратегът на Тракия. Много офицери и безбройно много войници намират гибелта си в планинските теснини. Летописецът Теофан отбелязва: „Цялата християнска красота загина!“. Ставракий, синът на Никифор, тежко ранен в гърба, едвам сполучил да избяга жив и в големи страдания достигнал до Одрин. След няколко седмици умира в Константинопол.

Поражението на император Никифор във Върбишкия проход на 26 юли 811 г. избавило България от страшна опасност. Българите закрепили всичките завоевания на запад заедно със Сердика и се осигурили от бъдещи нападения от страна на Византия. Гордостта на Крум от великата победа най-ясно изпъква в разказа за Никифоровата глава. „Като отрязал главата на Никифора, пише летописецът, Крум очистил черепа и го обковал отвън със сребро, с гордост карал славянските князе да пият.“ Xан Крум се готви за възмездие заявявайки: Това което направи Никифор с Плиска, същото ще направя аз с Константинопол. Тогава там в Константинопол е била изготвена негова восъчна статуя с действителни размери, след което две седмици е работено върху нейното оживяване, за да получи тя вибрацията на живия български хан. В необходимия момент тя е била посечена (или стопена), Крум внезапно е починал и Византия се е отървала от голямата опасност с цената на един товар злато (толкова можело да носи магарето на източния „специалист“ по черна магия – според договора).

Сега, по времето на Симеон виждаме едно „усъвършенстване“ на този начин за смъртоносно въздействие (в Езотеричната Школа усъвършенстването на негативните въздействия се нарича дяволюция), като всичко е предварително подготвено десетилетия преди това. Остава да се извърши само една проста магична операция, физическата част на която е разрушаването на една колона. Българските историци, „изчистили“ от нашата история всичко мистично, трябва да знаят, че тези (и други подобни) случаи са регистрирани не само във византийските летописи, но и в световните исторически хроники и служат за урок… на другите народи.

Българският читател например може да намери описан случаят със Симеон във великолепния труд на английския етнолог Дж. Фрейзър „Златната клонка“, издаден още през 1984 г, Сф, изд. на ОФ.

Но нека сега се върнем към нашата история отпреди 1000 години, защото там става нещо интересно. Според разкрития ми План, Експериментът на Духовните Водачи преминава в нова фаза. Настава,

 

ВРЕМЕТО НА ЧЕТИРИМАТА БРАТЯ

 

То бе ознаменувано с невиждан глад, мор и немотия в една голяма, но разпадаща се държава. Такова бе печалното наследство на великия диктатор. След силната ръка на Симеона, тронът бе поверен на един безволев човек, неспособен да се справи със собствените си проблеми, камо ли с тежката национална криза Той бе жалка играчка в ръцете на една развратна (отново византийска!) съпруга, която заедно с неговия хищен наставник – вуйчо му Сурсувул – дооплячкосваха страната. От Константинопол през Месемврия (Несебър) непрекъснато се внасяха безкрайни товари с бижута, тоалети и скъпо обзавеждане за покоите на царицата и Двореца, за да се догони лукса на богата Византия.

През това време България разполагаше с още трима алтернативни престолонаследника, във всеки от които бе заложена волята за Велика България. Всеки от тях обаче, както казах по-преди, имаше свой мироглед и свой път в живота, по който мислеше да реализира тази Идея.

Четирите мирогледа

Петър мислеше за реален само пътя на търсене на материални богатства и земна слава.

Иван – обратно – смяташе всичко това за нереално. Реално за него бе само търсенето на Божествената Любов.

Михаил, изпълнен с достойнство и онеправдан като син и наследник, мислеше, че липсата на справедлив правов ред е причината за всички беди в света. Затова той търсеше една Абсолютна Правда, която да постави всички неща на местата им и да възстанови нарушеното равновесие.

Боян, винаги вглъбен в себе си, търсеше разрешението на личните и на национални проблеми като част от общия проблем за Пътя на Човека. Правейки вертикален разрез на Битието – минало и бъдещо – той постигна познание, неадекватно за онова тъмно време, в което живееше. Така той се добра до Пътя на Ученика, разкрит от Учение, дадено на човечеството едва през XX век и затова на него обръщаме повече внимание.

Търсейки конкретните стъпки в този Път, Боян се ръководеше от Светлината на Този, Който бе казал преди девет века „Аз съм Пътят „. Това славно минало отпреди девет века постепенно оживяваше в неговото съзнание по един странен начин, изпълваше Словото му със Сила и го подтикваше към решителни действия. Тези именно действия доведоха до създаването на неговата Езотерична Школа, векове наред освобождаваща скования от догми човешки ум, подтикваща към божествена реализация и предопределила колосалния скок на европейската цивилизация. Но, за това ще говорим в друга глава.

Девет века преди него социалната ситуация в Израел бе подобна по материална нищета и духовна тъмнина. И както преди тези девет века екна над пустинните пясъци изобличителният глас на Йоан Кръстител срещу трон и лъжедуховници, така и сега прозвуча

обвинителният глас на Боян Мага срещу царски произвол и лъжехристиянски попове.