Символика на ОБРЕДНИТЕ ХЛЯБОВЕ от Северозападна България
Обредните хлябове са съществена част от българския фолклор. Пръв Димитър Маринов обръща внимание на тяхното многообразие, красота и разбира се на важната им роля в народния бит. Той събира стотици образци. Прави голяма сбирка от обредни хлябове в Етнографския музей – София.
Според нас Д. Маринов и Христо Вакарелски обръщат главно внимание на събирателния подход. Интересуват се единствено от художествената стойност. Не се разглежда ролята на конкретния орнамент в ритуала. Тя е очевидна, когато има букви, напр. Ис. Хр. Друга очевидна връзка има, когато върху хляба е изобразена картина. Например, върху никулденски хляб, е изобразена лодка, а над нея – риба; мрежа, а в нея друга, по-малка риба.
Предполагаме, че и върху други никулденски хлябове ще се намерят орнаменти, свързани с подробности от празника, в случая Никулден. Ще ни се орнаментът да проговори. Известно е, че ранните изследователи на културите в Междуречието са считали криволиците около фигурните изображения за орнаменти. После се оказало, че това е писменост, клинопис. В момента си поставяме ограничена задача – да намерим обреден хляб с орнамент, който убедително може да се изведе от спецификата на самия обряд.
Поразително впечатление ни направиха два хляба – кукли за кумичене – от книгата на Л. Йорданова “Обичани обичаи”. Авторката определя формата им като “поменна”. Вакарелски описва същата форма като “огъната пръчка от тесто с извити навън краища”. Д. Маринов отбелязва, че тая форма се среща като самостоятелен хляб или като украса върху друг хляб. Нищо друго.
За нас тая форма е “нож за отрязване на пъпната връв”. Все още не сме срещали тоя предмет, нито негова снимка. За него знаем от книгите на З. Сичин. Все пак, другият споменат заедно с ножа предмет – родилният камък – е употребяван до скоро по нашия край. А ножът е много важен, защото е атрибут на богинята Нинти или Нинтум, богиня на раждането или както се казва обикновено – богинята майка. Няма да искаме тя да е майка на боговете, а само на хората. Леко изменената форма на въпросния нож е знак на зодиакалното съзвездие Лъв. Едно от фолклорните съответствия на Нинти е Св.Петка. В процеса на еволюцията, богинята Инана – Ищар измества Нинти от нейните небесни аспекти – планета Венера и зодиакален дом Лъв. Започват да я почитат даже като богиня майка.
А ножът може да се види от горното изображение. За нас е важно, че макар само на едно място в 6-те книги на З. Сичин издадени на български език („Изгубени царства”) предметът е наречен “двоен нож за отрязване на пъпната връв”. Това ни носи удовлетворение, защото единичният нож ще бъде сърповиден. Такива ножове може да се видят в музеите (напр. Русенския исторически музей). Според етнографите, пъпната връв се реже най-често със сърп.
Във вътрешността на една от “куклите” има сплетена пръчка от тесто. Вакарелски нарича този елемент “разплетен шнур”. Разплетения шнур, обаче, е идентичен с египетски йероглиф. С него древните писари пишели името на най-главния египетски бог – Птах. Птах е баща на Ра и е идентичен със шумерския Е.А. или Енки. В “Космическият код” Сичин пише: “Великият стар бог на египтяните се казвал ПТАХ, “Развиващият”, но такова било и значението на шумерския епитет на Енки “НУДИМУД”, “създател на изкуствени неща”. И в двата пантеона той бил Знаещият тайни, Божествената змия и (като отражение на неговия епитет “чийто дом е вода”) се изобразявал като Божествения воден човек, нашият Водолей.” В съвременните български диалекти глаголът НОДАМ (Нодем) означава правя (създавам)
Вече споменахме за обреден хляб с изписани върху него инициали на Христос. Известна е забраната за излишна или неправилна употреба на божествено име. Грешката е равна на светотатство и трудно ще приемем, че тая плетеница само прилича на името на могъщия бог и няма нищо общо с него.
Външната страна на куклата може да се изведе и от изображението на Хатор, съответната богиня на Нинти в египетския пантеон. На главата на богинята има кравешки рога, които плътно се доближават до контура на нашата кукла. Дали има връзка ножът за отрязване на пъпа с тия рога? Етнографите са записали, че обикновено пъпът се реже със сърп. Но два сърпа с допрени върхове идеално ще обрамчат рогата на Хатор. При това друг се е сетил преди нас да опре върховете на два сърпа. Записано е ритуално провиране под два допрени по тоя начин сърпове. Според нас първичният сърп е не лунния, а сърпа на планетата на Хатор – Венера, която има фази, подобни на лунните. В рогата на Хатор има кръгъл диск. Египтолозите казват, че това е Ра – слънцето, издигано от рогата на Хатор. Не знаем дали е така, но има очевидна аналогия с едната кукла. Подчертава се ежегодното празнуване на сватбата на Хатор и Хор и това е тема за размисъл.
До тук имаме: формата на куклата за кумичане от с. Бойница сведохме до атрибут на Нинти и името на брат и Енки (Пта). На първо място, тук има два независими символа на живота – ножа за отрязване на пъпната връв и символът на две преплетени змии. Според Сичин, това е носителят на генетическия код – двойната спирала на ДНК. На второ място, прозвището “развиващия” е непосредствено свързано със жизнените сили. На трето място – Енки е синоним на мъжка сексуална мощ и неговото име, сиреч неговата същност е неговото семе.
Формата на куклата представя половия акт, а на втори план е схемата на зачатието. Или как зачева богинята майка.
В шумерския мит “Енки и Нинхурсаг” подробно се разказва как Енки отишъл при сестра си и как тя заченала. След това всеки ден бил като месец и на деветия ден тя родила съвършено безболезнено.
Може да се постави въпроса: що е това върху хляба? Кумичането е ритуал, провеждан на Връбница (след Лазаровден). На него чрез жребий се избира “кума” – водачка на лазарките. Жребият се прави край река. Всяка лазарка чупи парче от “куклата” (фалоса). Но на български език да “счупиш фалоса” означава да те обладаят. Точно това символично обладаване става с лазарките. За целта те са облекли не моминска, а невестинска риза. Младоженец е божеството, а след ритуала момичето вече е “посветено”. Може би за това думата “чупа” е равнозначна на “мома”. Мома се става едва след лазаруване и т.н. Всички парчета се пускат по реката. Водата решава спора. Печели момичето, чието парче първо пресече определена граница (Имитация на оплождане. При оплождането печели първият сперматозоид, който премине през мембраната на яйцеклетката).
Лазарките са малки момичета, но те трябва да са полово зрели, а лазаруването е ритуал за инициация. По Д.Маринов, лазарувалото момиче “може да либи любовник”, годява, омъжва. Това са неща, свързани с полов акт и зачатие.
Счита се, че при обредите на инициация, когато неофитът трябва да премине в по-горна социална степен, му се съобщават най-важните неща за племето или общността. Те едва ли са били казвани в прав текст, а със сигурност са били закодирани по различен начин. От друга страна, ако се мъчим да разкрием най-важните неща за българския народ, естествено е да ги търсим в инициационните обреди. И ако намерим там нещо важно или много важно, да не се учудваме твърде много. А щом при лазаруването откриваме най-стария египетски бог, то това не трябва да предизвика справедлив гняв или здрав скептицизъм, а да се приеме, че старите жреци са знаели кой кой е.
До тук не се натъкваме на противоречие. По скоро, по аналогия, може да се предположи, че и втората “кукла” е композирана по същия принцип. Тогава и нейната вътрешност ще има фалически смисъл.
Подобна форма има йероглифът “дед” със значение “вечност”. Присъствието на фалос в разглеждания ритуал е забелязано от други автори (Станка Янева) “Прави впечатление, че в повечето случаи, куклите са предназначени за малки момичета или моми. Това навежда на мисълта, че са мъжки символи, още повече че някои от тях имат фалическа форма – например при лазаруването. …Кравайчетата са предназначени за момчета, а куклите (колачета) – за момичетата” В масовата култура днес се прави обратното, например на момичета се подарява кукла Барби.
Както се вижда от приложените картинки, вътрешността на втория по разглеждане обреден хляб представлява две спирали – плоска и цилиндрична. Без много въображение се вижда, че изписаното име на божеството като “обърната купа” и “правоъгълник” съответства на двете посочени спирали. Известно смущение предизвиква това, че елементите са разместени – долен с горен, а това трябва да се обясни.
Еднаквост във вътрешната част на двете “кукли” може да открием по линия на змиите. Енки (Птах) твърдо се свързва със змия. Името му Сичин обяснява като “две преплетени змии”. Сатурн (Кронос) и Енки заемат едно и също място в съответните пантеони. Те са синове на Уран – Ан и бащи на Юпитер – Думузи. В изображенията Сатурн е “грохнал старец, който се подпира на две змии”. От друга страна, магическите авторитети са единодушни, че спиралата изобразява навита змия. И така – две змии срещу две спирали (змии). Значи : между двете кукли няма съществена разлика.
След като отбележим, че Св.Никола е фолклорен аналог на бог Енки (Птах), сме готови да се върнем на разглеждането на никулденските хлябове. Както видяхме, името на бог Енки прилича на “разплетен шнур”. Щом е така, то такъв “орнамент” би стоял по право върху обредния никулденски хляб. И това е точно така – върху хляб №14 от студията на Вакарелски виждаме тоя “шнур” повторен четири пъти – във форма на кръст. По неведоми пътища египетски писмен знак попада точно на мястото си.
В други никулденски хлябове забелязваме изобразен двойния нож за отрязване на пъпната връв. При това повторен пет пъти, колкото е божественото число на богинята Нинти. Вече споменахме за нейната връзка със Св.Петка.
При приготвянето на обреден хляб се спазват редица ограничения. Д. Маринов подробно ги изрежда: брашното обезателно е пшенично, пресява се през ситно сито няколко (три) пъти, водата е “мълчана”, затопля се на жив огън. Месачката да е с нови (чисти) дрехи и пр. Готовият хляб се кади с тамян. По същество това е магичен ритуал. При магиите не бива да се греши. Най-малката беда ще бъде да се получи “слаба” магия, която да не “хване”.
При наличието на толкова ограничения и забрани, няма как в най-видното от хляба – неговото украсяване, да се допусне произвол – нека така да означим художествените пориви на българката. По начало, творчество е можело да се прояви в рамките на строги ограничения, спазвани хилядолетия. За нас те са били сходни с ограниченията, стоящи пред зографа. Едва като осъзнаем естеството на ограниченията, ще сме в състояние да съдим за творчески достижения и художествен усет. Естествено, част от знанията са пропаднали, част от нещата са продължили своя ход “по инерция”, но толкова по-ценни са съхранените елементи.
Не е ясен пътят, по който името на бог Птах достига Северозападна България. Идея за това може да даде част от пирамидните текстове, където според Сичин се казва, че в странстванията си Озирис минал през земята на Траките. И въпреки голямата си добрина, убил един от царете им, който не му се подчинил. Ще рече, че останалите царе се подчинили и започнали да почитат Озирис. Нещо такова е сторил и Дионис, който убил Орфей чрез жриците си. Значи, ако в нашите земи се открие акт на разчленяване на труп, това сочи култ към Орфей, но по-вероятно култ към Озирис.
Разчленяване откриваме в известната песен за Балканджи Йово. В оригиналната (лазарска) песен героят е разчленен на 7 части. Увиване с бял саван, подобно на мумия, или изображение на Птах, има в песента за болния Дойчин.
Оказа се, че кумиченето е най-важната част от многодневните ритуали за посвещаване на женския пол. Затова, с риск да повторим нещо, ще разгледаме тоя въпрос по-подробно. Но трябва да се запознаем бегло с мита за Изида и Озирис. Той е известен от съчинение на Плутарх и липсва в многобройните папирусни свитъци, надписи по саркофази и гробници. Египетските жреци не записвали случките с техните богове. За разлика от шумерските си колеги, историите с боговете те си предавали само устно. Към гръцките мъдреци се отнасяли с откровено пренебрежение. Понякога гърците получавали част от знанието, но по правило без допълнителни обяснения.
Сет убил брат си Озирис. По-късно разчленил трупа на 14 части и скрил всяка част на различно място. Вдовицата Изида и сестра й Нефтида с голямо търпение издирили частите от трупа и ги съединили. Увили тялото в бял саван. Това било първата мумия. Сестрите не открили само фалоса. Той бил нужен на Изида, за да може да зачене син-отмъстител. По някакъв начин тя решила проблема и заченала. Куклата от с.Бойница дава идея как. Тя направила фалос, но семето е от свекъра Птах. Не бива да се смущаваме, че в Хелиополския пантеон Птах е прадядо на Озирис, а не баща, както е с Енки и Думузи. Божественото семе не остарява. Не може да се каже и каква е ролята на Хатор – Нинти в тая история, която мирише на генно инженерство. Резултатът е зачеването на Хор, като син на Озирис.
Но да се върнем към кумиченето. Ритуалите доста се различават в разните части на България. Ние ще се придържаме към опростен вариант, който да ни води към целта.
Денят се нарича Връбница, Цветница или Куклинден. Всяка лазарка, която ще се кумичи приготвя хлебна кукла. Прието е, че тя има форма на фалос. По-горе беше казано как се приготвя обреден хляб. Изида прави фалос на мъртвия Озирис. В него е семето на Енки. Куклата се завива в бял месал (саван). Облеклото е невестинско – невестинска риза и невестинска китка. Лазарките отиват на реката. Там чупят или изрязват парче от куклата и му поставят свой белег. Чупенето, рязането, разкъсването на фалоса е полов акт. Наблюдаваме масова сватба на всички лазарки с божествен фалос – на Озирис и божествено семе – на Енки. С това лазарките вече са посветени, минали са в категорията на омъжените жени. За тях вече няма опасност да бъдат грабнати от змей. Очевидно змейовете (синовете божи) са имали права само върху девственици.
Парченцата се нареждат върху дъбова бухалка. След това миналогодишната кръстница или възрастна жена потапя бухалката в реката. Парченцето, първо преминало определена граница прави собственичката му кръстница. Някъде този жребий се прави три пъти. Първият сперматозоид е достигнал целта. Заченат е Хор. От тоя момент нататък (може и) се играе сключено хоро.
За бащинството на Птах свидетелства стелата на фараона Рахотеп (XVIIв.). Царедворците към царя: “Заповяданото от твоето Ка се случва, владика наш. Ху е това, което е в устата му. Сиа е това, което е в сърцето му. Заченал е тебе Птах-Сокар в любовта си”. Всеки египетски владетел е земно превъплащение на Хор.
Ху и Сиа са основни понятия в светогледа на Египет. Сиа е силата на възприятието и познанието. Ху е произнесеното слово, словото, което твори. След произнасянето му назованото нещо започва да съществува. Всичко, което съществува е назовано някога. Изразът “Великата Деветка дава Ху в устата на Хор” означава, че Хор може (дава му се) да твори изричайки. В устата на хороводеца е “иху-ху”. Твърде много станаха допирните точки на Хор с хорото, за да търсим в тях само звукова близост.
Кръстницата – калимана (змеица, кала-ман=змей-човек) се радва на голяма почит. Тя е официалната връзка между лазарките и останалите. Ергените искат момински китки от нея (ако някой се срамува, му се поставя ребром въпроса „от коя мома искаш китка?”). Лазарките и говеят, т.е. не говорят в нейно присъствие. Нея люлеят първа на люлката. Тя е длъжна да се омъжи до една година. Това говори за огромен обществен авторитет, който може да й осигури нужните кандидати.
Мари Йово, моме Йово,
Тебе те господ ареса
Ти да си му калимана,
Да му кръстиш машко дете,
Да му туриш три имена.
На калимана, с.Сестрино Санданско (В.Кузманова)
Куклите отново се завиват в белия месал. Всички отиват у кръстницата, където ги гощават. Куклите се натрошават, заливат се с вряла вода. Всички лазарки ядат от попарата. Останалото се дава на добитъка. Семето на Енки е опасна субстанция, но след попарването то става годно за ядене.
На вторият ден на Великден лазарките носят на кръстницата козунак и червено яйце. Разговяват, т.е. вече свободно говорят. Тъй като е понеделник, минали са девет дни от кумиченето. Но семето на Енки върши чудеса с богините “един ден беше като един месец, два дни бяха като два месеца …”. На деветия ден Изида ражда Хор! Сега калиманата – кръстница дава три (много) имена на новородения бог. С това свършва лазаруването.
Българките, макар и символично носят семето на Енки. От тук следва, че те са сестри на Изида и Озирис. Хор също е син на Енки и затова той е Хор-Озирис. Установяваме, че българите са синове на Енки и братя на Хор. Те са братя по между си. Хор е водач, затова е вожд на общност нарекла се на негово име – хора. Хората са братя. На празник хората се хващат на хорото.
Пожеланието за три имена на божествения син буквално означават, че рангът му ще бъде три. Но “три” означава “много” и рангът на Хор ще бъде още по-голям.
На много места лазарките се кумичат с венци от върба. Значи едно и също е кукла и върбов венец. Едно и също е чупенето на куклата и кършенето на върбовата клонка. Това личи и от името на празника – Връбница или Куклинден. А семето на Енки? По това време върбата цъфти. Пъпките са натежали от прашец. Това са полени – мъжките частици на цъфтящия свят. Самата върба е неразделна от реката, от стихията на Енки. Полени има в цялата атмосфера. Вездесъщото семе на бога на Земята.
Прашецът е съставка на всеки цвят. Очевидно е, че и третото име на празника – Цветница е в унисон с другите две имена. Значи хвърлянето на венци цветя от девойки на Цветница също е кумичене или негов белег. Многобройните имена произлизащи от върба , цвят и кукла носят спомена за божественото семе.
Някъде след кършенето на върба, големите лазарки отиват на гробищата и забучват клонки по гробовете (предпочитат се безименни гробове). Да не забравяме, че те играят ролята на Изида, т.е. на вдовица. На гробищата търсят гроба на съпруга Озирис и му носят липсващия фалос. Ходенето на гробищата разглеждаме не само като почитане на мъртвите прадеди, но и като почитане на конкретния родоначалник – Дионис, Озирис, Думузи.
Може да се обобщи картината на лазаруването. На Лазаровден персонажите са Лазар – Думузи и Лада –Инана. Активни са малките лазарки. Те имат главатар или буенец, който се избира по ръст, хубост, от цяло семейство. На Връбница играят само големите лазарки. Те се готвят за бъдещата сватба. По жребий се избира кръстница, която трябва да се омъжи до една година. Сценария следва действията на Изида за да добие наследник. Необходимо е да следим египетската митология относно тоя случай, но осветена от шумерски рентген. В шумерския текст “Енки и Нинхурсаг” има подробности, които кумиченето онагледява. Събитията стават до река. Енки дава семе на девойки от неговия род (сестра, дъщери) три и повече пъти, а кумиченето е с неограничена повторяемост. В текста цикълът е прекъснат (както трябва да бъде в една работеща компютърна програма). Инициативата за прекъсването на цикъла е на Нинхурсаг – сестрата, която е първа. Срещу нея е кумата – калимана, която е първа в състезанието на залъците – семе. Нинхурсаг хвърля семето. От него поникват осем различни растения. В дома на калиманата хлябът-семе се попарва и това прави семето негодно за зачеване, но все още с полезни свойства, защото го ядат и дават на добитъка. В с.Плевня, Драмско (П.Коледаров), на гробищата, калиманите чупели от хляба “и го хвърляли на възбог, като се провиквали “да се роди жито, да се роди сусам!””. Сеитбата на Нинти. По начало хвърлянето на хляб е абсолютно забранено, което подчертава особената категория на обредната кукла (колак, кравай).
Може със сигурност да отговорим на въпроса коя е кумата? Това е Нинхурсаг – Хатор, а тя е богиня от най-висш ранг. Ако вземем предвид египетски текстове, в които се описва сватба на Хор и Хатор, ще открием още една спирала в рода на Енки.
Открихме два основни мотива в кумиченето. Всички момичета – Изиди приемат символично семето на Енки. Зачеват символично. Излишното семе се деактивира. На деветия ден се раждат Хор. Хатор го кръщава.
На втори план всички зачеват. Предстоящото раждане трябва да се състои след девет месеца – на Коледа.
“През третото хилядолетие преди Христос в някои северни племена били смятани за достойни граждани на земята единствено родените през определени седмици от зимния сезон. Причината за това била следната: на полуостров Ютландия – чиито племена се наричали ингевони, или поне така ги кръстил Тацит – храмовите жреци на тайнството насърчавали сексуалните контакти само в определено време от първата четвърт на годината, при пълнолуние след пролетното равноденствие.” Тацит (Germania, 40)
Ще отбележим, че Връбница е неделята преди първото пълнолуние след равноденствието (щом Великден е след). Масовите сексуални оргии са преминали в чупене на върбови клонки, хлебни кукли, сплитане на венци. Твърде елегантен начин да се спази древната традиция. Според нас има още видими следи от хилядолетната традиция. Намираме я в името Стоян.
Общоприето е, че това е селско име. Достатъчна причина за стремящия се да изглежда „културен” да се дистанцира от него. Вярно е, че традициите в града избледняват и се изгубват. Селата остават като трудно превземаеми крепости на обичая, напук на чуждото влияние.
Препоръчителните сексуални контакти по Връбница, съвместно със строгите ограничения преди това, трябва да предизвикат пик в ражданията по Коледа, когато женското начало ИН е най-силно. Дните преди пълнолунието са обикновено дни на овулация. Женската физиология умножена по строгия закон е основата на множеството коледни раждания. Така си отговаряме на два въпроса едновременно. Как са кръщавани тия коледни рожби? И защо? Поне за българите, отговорът е Стоян. Но по това време “стои” единствено слънцето. Отговор – Стоян, роден на зимното слънцестояне. Според Тацит – единствено достоен член на обществото.
Стояновците празнуват имен ден на Стефановден – 27 декември. Отместването е минимално. За броя на именниците подкрепяме мнението на Талев от “Железният светилник”.
“- Ами ти отде знайш, че ме викат Стоян?
В строгите очи на момата пробляснаха весели искри:
– Та вие, селяните, барем половината сте Стояновци!”
Фолклорният персонаж “Стоян овчар” е равносилен на “Янкул овчар” и е образ на божествения пастир Думузи, Дионис, Озирис. От същата категория е и Зиези (Зевс) и всички предци на българския род.
Прочие: Стоян, Янкул, Никола са имена с най-голямо достойнство.
Ще посочим още един белег на божественото семе. Знае се, че българските владетели са носили плитка. Има и други носители на плитката, но това няма да противоречи на налагащия се извод.
На гърба на златната маска на Тутанкамон има гравиран текст от книгата на мъртвите: ” Дясното око е отъждествено с Нощната ладия, лявото око – с Дневната ладия, веждите – с Деветката, върхът на главата – Анубис, тилът е Хор, пръстите са Тот, плитката (с форма на двойна спирала) – Птах-Сокар”.
Отглас от деянията на Изида има и в Библията. Глава 38 от Битие описва любопитен случай на смесване на поколенията. Иуда, син на Яков имал трима сина – Ир, Онан и Шела. Ир умрял и оставил вдовица Тамир без деца. За да има деца Ир, при нея влязъл Онан, но той не давал семе на брат си по някоя си негова причина. При боговете мотивът за отказ на семе е много ясен – Сет е имал причина да се притеснява от раждането на Хор. Третия син на Иуда бил малък, но и след възмъжаването му бащата се боял от лошия късмет на Тамир и не й осигурил донор. (Божествения брат Ра е известен като Амон – скрития и не е помогнал на Изида). Тогава Тамир взела инициативата в свои ръце, престорила се на блудница и излъгала свекър си. (Според нашето изследване, Изида е получила семе от свекъра Птах). Иуда нямал дребни, и обещал на мнимата блудница да и даде едно козле. В залог, Тамир поискала неговите печат, тояга и връв. Това, обаче е очевидно неравностойно. Тамир му поискала всички владетелски знаци: печат, скиптър и мерна връв – т.е. цялата му власт. Чудното е, че той лекомислено и ги дал. Козлето, като едно от животните на Енки също е на място. Не бива да ни изненадва смесването, на божествения родоначалник с някой си номад, защото Иуда е родоначалник на иудеите, а пък иудеите са писали Битие.
Тамир родила близнаци – Фарес и Зара. Давид е далечен потомък на първия
Енки го има и в Ирландската митология. През третото хилядолетие преди н.е. Ирландия и Англия обитавал “народът на Уриел”. Уриел до голяма степен съвпада с Енки – носител на мъдрост, астрономични познания, музика, предупреждава Ной за предстоящ потоп. Народът на Уриел напуснал своите земи и по-нататък може да се открие само по функциите на своето основно божество.
