Употребяваме понятието в множествено число, защото българите са употребявали поне два календара – календар на древните българи и календар на богомилите. Тук не става въпрос за Юлианския и Григорианския календари, които са бледи копия на календара на древните българи.
Отделен е въпросът за календара на маите и календара на Енки, известен като календар на Енох. Календарът на Енки е предтеча и основа на календарите на българите и маите.
А. Календарът на Енки
Този календар достига до нас чрез Енох. Той стои в основата на по-голямата част от известните ни календари. Календарът е слънчев и има следното разпределение:
Земната година има продължителност от 364 дни.
Начало на годината е денят на пролетното равноденствие.
Годината е разпределена на четири тримесечия по 91 дни.
Всяко тримесечие има един неброен ден-Командир и три месеца.
Всеки месец има по 30 дни.
Няма сведение за наличието на „седмици”. Можем само да предполагаме, че както в календара на богомилите, месецът има 5 периода („седмици”) по 6 дни. Числото 5 е на Енки, а 6 е числото на неговия баща Ан.
Няма сведение за високосната и вековата корекции на календара.
Не е ясно защо се губи 365-ят ден.
Б. Календарът на древните българи има следното разпределение на дните в годината:
Земната година има продължителност 365 дни. От тези дни един не се брои. Той няма име. Това е ден-година. След този ден започва новата година. Някога се е наричал ден Ени, но и сега носи името Коледа. Този ден е първият ден след зимното слънцестояние, по сегашния календар датата е 22-ри Декември.
Всяка четвърта година е високосна. Тогава се прибавя още един безименен ден. Това е високосният ден. Той се прибавя по средата на годината, диаметрално на Коледа, непосредствено след деня на лятното слънцестояние.
Останалите 364 дни са броени. Те се нареждат (ладят) след нулевия ден. От тук произлиза името Коледа (Колада). Ясно е, че Колада (Кол–лада) означава буквално начало (Кол) и ред (лад), което изразява абсолютно точно значението на нулевия ден Коледа като начало на подреждането. Броените 364 дни се подреждат и разпределят след него на 4 тримесечия, всяко по 91 дни.
Всяко тримесечие се разпределя на три месеца от които първият има 31 дни, а останалите по два по 30 дни.
Седмицата съдържа 7 дни и започва с неделя. Само тогава Сряда е среда на седмицата. Първият броен ден на годината (1-ви Януари) винаги е Неделя, както и първият ден на всяко тримесечие. Последният ден на всяко тримесечие (и годината) е винаги събота.
Имената на седмичните дни са били свързани със слънцето, луната и планетите. Наредбата им е била по следната схема: Неделя-Слънце; Понеделник-Луна; Вторник-Марс; Сряда-Меркурий; Четвъртък-Юпитер; Петък-Венера; Събота-Сатурн. Всъщност това са 7-те видими от земята светещи тела, влизащи в състава на слънчевата система. Тази схема е запазена и сега при французите и англичаните. При българите тя се вижда на седмолъчната розетка от Плиска. Там за подсказани и древнобългарските им имена.
В. Календарът на богомилите има следното разпределение на дните в годината:
Богомилската година има 365 дни.
Годината се разпределя на 10 месеца по 36 дни, плюс 5 мъртви дни в края на годината.
При високосна година се добавя един шести мъртъв ден.
“Седмицата” има 6 дни и започва от понеделник. Шестият ден е празник. Имената на дните са: Понеделник; Вторник; Сряда; Четвъртък; Петък; Неделяй.
Всеки месец има по 6 “седмици” с по 6 дни. Започва с Понеделник и завършва с Неделя
Според богомилите годината има 10 месеца, защото “за една година месецът прави 10 обръщения около земята“. Смисълът на това твърдение не е ясен, защото за една година месецът прави 12 синодични, или 13 сидерични обиколки около земята.
Г. Календарът на маите
Учудващо е, че най-близко до календара на богомилите стои календарът на маите. Техният календар е слънчев, но е ориентиран към Венера. В този календар земната година (Хааб) е с 365 дни, разпределени в 20 месеца по 18 дни плюс 5 мъртви дни. Но два месеца на маите са точно един месец на богомилите. Приликата между двата календара е поразителна. Те са почти еднакви.
Освен нормалната земна година маите имат и една свещена година с продължителност 260 дни. Тук може да се търси евентуално обяснение на въпроса за броя на месеците в календара на богомилите, защото за 260 дни луната прави към 10 сидерични обиколки около земята.
Числото 10 богомилите свързват с десетте главни български божества, на които съобщават имената в своето учение, което е указание, че броят на месеците има сакрален смисъл, подобно на свещената година (Цолкин) при маите.
Маите указват точно как се правят високосната и вековата корекция на календара.
ЕНКИ В ТВОРЧЕСТВОТО ВЯРАТА И ИСТОРИЧЕСКАТА ПАМЕТ НА БЪЛГАРИТЕ
За Железния баща (Демир баба) се знае, че е имал желязна кола, в която впрягал биволите си – левия Сакар и десния Караман. В народна песен от Шуменско “Момче води керван” тая фигура се повтаря дословно. При това в 500-те коли керванджиите карали “бейлик жилязо”. Очевидно, както е неразделен впряга, така и думите Сакар и Караман са с един и същ произход и от една и съща категория. Известна е месността Сакар на левия (западен) бряг на Нил. На западния бряг на Тунжа е Сакар планина. За “караман” в речника намирамe значения: “едър”, “снажен” – от турски, диалектно. Египетския Сакар е от хиляди години, с такава възраст трябва да е и ешът му от впряга. Не е логично това да са турски думи. Нека да “впрегнем” двата бивола в ярема.
Получи се 2 бивола/вола – ляв и десен. Неизвестно дали на някакъв език “са” означава ляво, а “ман” – дясно. (сабя – са бия; сабята се носи от ляво) Впрочем според някои автори десния бивол Караман е по-силния. Това съответства на значенията, посочени по-горе.
В тая картинка има още информация. Между Сакар и Сатурн има структурна прилика, но и идентичност във втория компонент. Кар е крава, а тур е древното европейско говедо. Ако потърсим резона в английския правопис-от SATURday или събота може да се извлече “тур”, за разлика от четвъртъка, където има едно “Н” в повече. Значи – за левия бивол тегли Сатурн. На десния фланг е мъжествения (ман – мъж), силен и снажен Юпитер – Янкул. Легендата е пренесла хилядолетната информация по-надеждно от кожата и камъка. Караман значи Янкул и нищо турско не може да се долови въпреки “кара” и “аман”.
В името България се съдържа най-важната информация за народа – кои богове са почитали. Предлагаме Ви едно нестандартно тълкуване : от б-л – Бел – Слънцето, а от г-р – Юпитер. Големи са приликите между змей и змия и от друга страна между Юпитер и Гърмен. Вижда се как Юпитер завзема “територия” от Марс, поне за българската реалност. Думата “бъл гар” добре се обяснява с “вол – дракон”, съответно със “Слънце – Юпитер” и незадоволително със “Слънце – Марс”. Юпитер – Янкул, покривайки зодиите “змей” и “змия”, запазва същността си на гръмовержец и мъдрец.
Името България идва от двете основни божества. Намерихме още едно основание да наричаме Българския календар Слънчево-Юпитеров.
Списъка на най-почитаните животни от българите неизменно започва от коня и вълка. Това трябва да се преразгледа, защото почитта на българите към вола е по-голяма:
– Йовков нарича воловете ”ангели”, по празници рогата на воловете са били украсявани със златен варак;
– Шолохов пише,че “казакът се уповава на вола, а волът – на казака”.
– Хайтов споменава за обичай, при който стопанинът “пенсионира” чифт волове, с които е орал 12 г.- не ги продава, а ги държи свободни до живот.
– Очевиден е превесът на обектите с “волски” имена спрямо тия с “конски” или “вълчи”
За вълка трябва да се отбележи близостта на думите вол-вълк и курт – със значение вол на български и вълк на тюркски. Трябва да се прецизира понятието “конен народ”, прилагано към българите.
Трябва да се преразгледа значението на думите в българския език, започващи с “кара”. По негласно споразумение се приемаше, че от “кара” следва “черно”. Предполагам, че голяма част от думите ще приемат от “кар” значение бог, слънце или крава.
Голяма част от благородническите титли (ако не и всичките) са с календарен произход: Конт – кон; Пер – барс, Дук – свиня, Боил – Бал, Крал – вол, Граф – дракон, Тиран-змия.
Да приложим получените резултати върху района на г.Русе. За Силистра получаваме значение “змия на Истър”, а още по-дълбоко “змия-кон” или “Юпитер-Венера”.
Тутракан значи Тот-ра кан, зодия “заек”. Чие име носи градът? Сабин от 763г. е най-неподходящ. Другите “кандидати” са Заберкан от VI в. и синът на Тервел от 715г.
Русе и Гюргево са били един град и затова имената са от една зодия-“змейски”. Първомайския
(великденски) панаир в Русе се казва “търла”. По-учените казват, че това е румънска дума и значи “кошара”, а П.Добрев я открива в старите български земи. Явна е връзката търла-Тор- змей.
В границите на града е бившето с.Кула (сега Средна кула) със змейско име, а между Русе и Кула имаше чешма Буйна Яна. Всички тия имена вероятно са от мистериите на русалиите.
По-на юг змейски имена почти няма, ако не броим месността Маргуля (голяма звезда, може би това е Юпитер) и с. Долапите, все пак съдържащо “змийското” д-л.
От с. Басарбово започва верига от скални манастири. Приемаме че “бас” се свързва с “без” и значи Слънце-крава-бог, както е при Безмер и в Безбог. Малко в страни от р. Русенски Лом е с.Бъзън. Известна е поговорката “жаден като бъзънско теле”. Тук на куп виждаме Слънцето, жегата, кравата и телето.
Имената на село Красен и на с.Червен за нас са идентични. Тая верига лесно може да бъде продължена поне до Търново. С календара лесно се намира обяснение на необичайно звучащите имена Юделник и Юпер – близки до Русе села.
Връзка с планетите откриваме в понятия като: планина, красиво, прекрасно (вун-дер-бар), станеник и т.н.
Следи от древното божество Кар има в песен, която родопчани наричат “химн на Родопите”. Това е естествено – песните за боговете тъй се наричат – химни. Песента е :
Бела съм, бела юначе,
цела съм света огрела;
лу един Карлък остана;
и той не щеше остана,
ам беше в мъгла утонул…
Стоин № 627, Егридеренско
(Карлък е старо име на в.Голям Перелик)
Богинята Бела е женската половина на Бел – слънцето, само тя може да огрее цял свят. За името и не може да се спори – тя казва “Бела съм”. Бел, Кар или Шар е слънцето (Хелиос) с неговите броени 350 крави и овце, а пасището е свещенно. Не напразно Карлък, Кар-лъка, Пасището на кравите – е отделено от целия свят. При това е отделено по канона от “Книга на промените”. На мъжкото начало – ян – е съответна осветената част на планината. На женското – ин – сенчестата. Мъглата или сянката отделя част от света за храм на богинята.
В химна има място и за жреца – овчарче, което свири. Музиката е послание до бога.
Трябва да разглеждаме заедно горната песен с
“Изгреяла месечинка,
алена галена, портукалена,
блага душка медена, шекеряна;
Огреяла градинчица …”.
В песента се пее се за богиня на Луната и нейния храм или част от храма. Споменава се, че градината е неразделна част от египетския храм; там свещенодействието става под дърво – смокиня. В българските градинки действията стават под “бял – червен трендафил”, “дунчица”, “зарзала”, “калинчица” и някои други плодни дървета. В градинката се гадае с менче вода, в което се оглеждат звездите. Това насочва към богиня с атрибути рога и огледало – Изида, Инана, Артибаса. Такива са корените на любовта на българката към градинката – домашен олтар. По – запознати от нас с музика хора определиха такта на песента – 5/8 (припева 10/16). Общото с Родопския химн е 8 сричния стих.
Имената на планините намираме за съставени от имената на планетите-богове. За Родопите обяснението търсим в тяхното “пра”българско име Дахан (18,стр.16,т.2и3). Там Райко Сеферски споменава, че родопчани са наричани “дахлии”, за разлика от полското население. Има ли такъв бог?
Филистимляните (гр. Газа) са обожавали Дагон. Интересно е, че това е бог-риба, както шумерския Оанес. За бог Даган пише Борис БАЛК (Нар. Будител, бр 9-10, 2000). Името Даган означавало “зърно” и Даган бил баща на Ваал.” Този бог, чието име означава “зърно”, е почитан през третото хилядолетие преди новата ера, в районите на горен и среден Ефрат…”
Разликата между “Дахан”, “Дагон” и “Даган” считаме за несъществена и я пренебрегваме. Тогава може да сложим знак за равенство между Янкул – Енки – Оанес и Дахан – Даган богове – бащи с образ на риба. Логично беше планината Дахан, носеща Янкуловото име да е достатъчно голяма и сакрално надарена.
Очевидна е връзката зърно-хляб, която само по себе си обяснява върховното място на Бал в българския пантеон. Житото е “бел пченица” или само “белия”. Известна е максимата “Никой не е по-голям от хляба” и декларацията “Хлябът е тело господне”. Ще добавим само, че по традиция е задължително трохите от трапезата да се хвърлят в огъня – слънчевия олтар.
Старите българи са изповядали звезден култ. Най-доброто, което те са можели да правят е било да поддържат на Земята небесен ред. Всяка аномалия на небето по необходимост е предизвиквала земни бедствия. Следващата народна песен илюстрира възприемането на комета.
Лишна се златна ябълка
Удари царя по шию.
Талалин личи по града,
по града, по Ихтимана.
“Кой има руо хубаво
да носи, да са наноси,
кой има конче хранено,
да яа, да са наяа,
кой има либе хубаво,
да либи, да са налиби,
че дойду годин размирни
та че му жалбу остане”
БНТ т.6, стр.147, Пиротско
146
Извънредното светило златна ябълка– кометата, се “люшка” към Слънцето-царя и с това нарушава установените порядки. Те са известни и се знаят от всички! Записано на камък и разчетено, символ-веруюто гласи :
“Подвижните светила са 7. Господар (им) е Слънцето. (То) управлява и Юпитер господаря на времето”.
ПЕСНИ ЗА ЯНКУЛ
Очакваме да намерим там кодирана важна информация за света на българите.
Янкул е и Юпитер, (Зевс), Мардук, а както показа Г. Кръстев – шумерския Енки.
За семейството на Янкул има обилна информация. В разглежданите по-долу песни той е женен ; има от 0 до 9 сина и неизвестен брой дъщери. Следва текст:
ЧУДНА ЯБЪЛЧИЦА
Сон сонила Янкулица,
На утрина во неделя:
Изникнала яболшница
среде дворье песочина,
сребрен корен , злати гранки,
завързала пет яболки,
пет яболки позлакени.
Говореше Янкулица:
– А Янкула господине,
да сум сон я сонила
во неделя на утрина:
изникнала яболшница
среде дворье песочина,
сребрен корен, злати гранки,
завързала пет яболки,
пет яболки позлакени.
Янкула е говореше:
– Янкулице бре, невесто,
тоа ли ти не текнует?
яболшница сама ти си,
а яболки наши деца!
БНПТ, т1,стр.350, Прилепско (Миладинови № 622)
Повторението въобще не е самоцелно! Това е най-важната част – сътворението. Пред нас е химнът на Българския космос. Началото са Слънцето и Юпитер. Те са породили другите подвижни светила – планети и естествено е развитието по нататък да идва от младата “дървесина”. Общия брой е 7, получено от 2 + 5. Това обуславя различието на българския космос, от други космогонии , които извеждат 7 от 3 + 4. Новите 5 светила имат двойствена природа. В Българския календар те съответстват на 5-те стихии. Женското и мъжкото у тях се проявява със създаването на 5 семейни двойки. Поставянето на Юпитер редом до Слънцето има и съвременна обосновка. Юпитер е много голяма планета. Той е събрал повече от 2/3 от масата на слънчевата система (без Слънцето). Освен това, той излъчва повече енергия, от колкото получава. Това дава основание да се разглежда Слънцето като двойна звезда. Прочие, ние живеем в системата на двойната звезда Слънце-Юпитер. Може да се попита – от къде древните са знаели, че това е така? Сигурно е, че не е станало с налучкване. Според един “гръцки” мит, боговете по някъкъв повод започнали да роптаят против Зевс. Той им предложил да опънат през планината верига, да се заловят всички, за да може сам да ги издърпа. Боговете не приели.
Сънят на Янкулица е в неделя, слънчевия ден. Златото е “слънчев” метал, а златната корона на ябълката може да се разглежда като царска корона. Ябълковото дърво пониква “среди дворье песочина”, което може да бъде само “сред небето и звездите”. Завързаните 5 златни ябълки са “законните” 5 подвижни светила, за разлика от зловещите комети.
Цитирания по-горе муртафларски надпис, заедно с Чудната ябълчица трябва да стоят в началото на книжката по история на България. Какво е било преди това не е дадено да се знае от човек.
Тук символиката не е очевидна, за това няма да правим разбор.
С появата на снахите божественото семейство стана 12 (както веднага забеляза д-р Св. Попов). Това заслужава специално внимание, тъй като Янкул (той и Юпитер, Зевс, Мардук) е в основата на българския календар. Тук има 12 божествени елемента, разделени по равно – 6 мъжки и 6 женски.
Следващата песен е лазарска от сборника на Шапкарев, № 97, от Костурско, записана от учителя П. Орлев.
Седнал ми е стари Яно
да ми яде, да ми пие,
на сам дено, на Великден,
с неговите пет синови,
с неговите мили сна’и,
с неговата първа любна;
да ми яде, да ми пие
симид лебец от фурната,
рудо ягне препечено,
ройно вино преточено,
баш ракия преварена.
Преропало на дворови.
-Шчо ропова на дворови ?
-Ой ти, татко, стари Яно,
житари се, жито саке !
-На ти, синко, ключовите,
да отключиш амбарите,
да му дадеш бел пченица…
Около Янкуловата софра са се подредили 12-те месеца. Пръв е Янкул – януари. Следват : Янкулица, 1-ви син, 1-ва снаха и т.н.
На трапезата има 2 храни и 2 напитки, които са символи на 4-те сезона – лято – хляб; пролет- печено агне; есен- вино; зима- ракия. Изборът на храни и напитки не е произволен. Същото важи и за редът в който се изброяват. Преди всичко тия, които тропат на двори не са гости, а молители. Формата на молба няма нищо общо с християнското “Моля ти се Господи”, а е същото, като “Дай Боже дож” при обреда “пеперуда”.
Житарите искат жито. И Янкул се разпорежда с ключовете от небесния хамбар. По същия начин винарите искат вино, а ракиярите – ракия.
Наличието на печено агне на Великденска трапеза показва дохристиянска традиция. Тук е праобраза на Гергьов ден, който може и да е носил име Великден. Той се е празнувал през (от) първия ден на петия месец. Съответства на празника Белтеин на келтите.
Мъжките месеци, които се падат на Янкуловите синове са : III, V, VII, IX, XI. След като гощавката става през петия месец (втория син), следващия по ред син е третия. На него Янкул дава ключовете от хамбара. Това е месецът след лятното слънцестояне – седмия – време за жътва. Тогава се отключват небесните хамбари и житарите получават исканото.
(Големия радетел на българщината – Х. Тзавела казва, че за всяка народна песен може да се напише монография…)
На винарите вино дава снахата “по – средна”. В сметката трябва да включим оставащите женски месеци VIII, X, XII. Среден е месец X – елем. Очевидно тогава ври и превира виното.
На ракиярите благата ракия дава най – малката снаха. Тук се докосваме до неизвестна до сега страна от българския бит, а именно – ракията са я варили през последния месец на годината.
Нормално е гостите да похлопат на портите. В случая те неизвестно как се появяват на Янкуловите “равни дворове” и какво правят – тропат. Като вземем предвид сакралната същност на Янкул, това трябва да представлява цялостен ритуал. По цялата земя Българска на сам ден Великден се люлеят и тропат хора. Мегданът – това е за ритуалния танц дворът на Янкул. Хорото се вие в звезден ритъм (виж Т.Танев). Хората са различни. Дружно набиват стъпките житари – посланието за голям берекет трябва добре да се чуе. Не остават по назад и другите молители, и всяка група играе свое си хоро (като стъпки, мелодия, такт). По хорото Янкуловата челяд трябва да определи що за люде са тия играчи и какво искат. И месец VII точно долавя ритъма на житарското хоро, както и Х месец хорото на винарите.
Двойката “хоро-Янкул” не може да бъде разкъсана. Юпитер е Тор (Thorsday-четвъртък). Геометричното тяло тор лесно се дефинира като геврек и още по-лесно като “змия, захапала опашката си”. Това е символ на началото и края, също като сключеното хоро. Значи е вярно: змия – Юпитер – Тор – Хор – хоро – змия. Хорото е Янкулов ритуал.
Несключеното хоро има име “буенец”. Буенеца “се вие като смочага”, т.е. змията е на лице. За значение на думата “буенец” предлагаме “змей”. То се получава от сравняването на “е ти сабя – е ми руса глава” и руското”моей буйной головой”. Връзката сур – рус – змей е разисквана от други автори, а змей-змия следва от Дръстър и Силистра-две имена на един град.
В песен, записана в с. Бяла черква, Търновско се пее:
“Де гиди Великден, Гюргьов ден;
дето йе цяла неделя;
що не йе цяла година -;
на оро да са наода;
на либе да са налиба.”
БНТ т. XIII № 604.
Тук става дума за един празник. Малко по-продължителен, но един.
Потвърждение на горното твърдение намираме в песен №83(50) :
“Мела Гергана дворове;
със шимширени клонове;
по Великден, по ората;
по Гергьовден, по люлките…”
Метенето с чимширени клони явно е част от някакъв ритуал. Обърнете внимание на това – кога мете Гергана? Единството на действието поражда и единство на определенията, сиреч Великденското хоро и Гергьовската люлка стават едновременно! До този извод ни доведе и агнето на Великденската трапеза, но сега ще обърнем внимание на същността на люлката и хорото като ритуал. Поставянето им в равностойна позиция в песента говори за еднаква ритуална значимост. Ще изходим от скромния си опит – на гергьовската люлка се люлеят “за конопи”! Ще цитираме следното:“ На много места из Европа танците и високите скокове са общоприети хомеопатични средства, с които посевите се “подканят” да растат нависоко. Във Франш-Конт, например, казват, че трябва да танцуваш на карнавала, та конопът да порасте високо”.
Изводът е,че Великденското хоро е ритуал за плодородие. От “Време разделно” на А. Дончев знаем, че “ляв вир”, вир в който водата се движи на ляво е “омагьосан”. Великденското хоро се върти на ляво с единствената цел да се направи магия. Това обяснява безропотното поведение на Янкул – на магията той е длъжен да се подчини. При това, според народните вярвания, Еньо е закрилник на магьосниците.
На Великден по цяла България се е правил магически ритуал – хоро. За подсилване на магията са завъртали хорото на ляво. Целта на магията е комплексното плодородие – за хляба, виното, ракията. Обект на магията е Янкул ; правилно направената магия го задължава да даде берекет.
За астрологичната същност на хорото обръща внимание г-н Николай Радев – Алдебаран. Според него хорото дублира енергетичния модел на слънчевата система. С движението си в посока обратна на часовниковата стрелка се получава по закона на подобието мощен вибрационен резонанс, проникващ навън и навътре. Когато хорото се върти на дясно – има натрупване, акумолиране на енергия; когато хорото се люшне на ляво – има излъчване на енергия сиреч послание.
Календарния ред дълбоко е проникнал в същността на бита на българите. В една песен уговарят момиче да се потурчи. Тя е почти съгласна, но отказва с думите:”Как да се потурча, като те празници нямат. Един байрям имат и то никой не го знае кога се пада”.
В следващата песен божественото семейство е в пълен комплект.
Седнал ми е стари Яно
и до него Яноица
на постели бабукерни,
на перници копринени;
синои му свеки светат,
а снаи му диван стоят,
а внуци му слуга служат…
БНТ т.5, стр. 299, Прилепско
В тая почти статична картина се движат единствено внуците. На господарското ложе са главните – Янкул и Янкулица. Синовете отново по канона на Дао излъчват светлина, за разлика от снахите. Внуците на Янкул са синове божи или смъртни. За тях стари Яно е дядо. Дядо Господ.
Обръщаме внимание,че песните за Янкул са предимно лазарски. Предлагаме още една лазарска песен (БНТ т. 5 стр. 378).
Летеа ми, летеа, Лазаре
девет реда гълъбе.
Дека на стан да паднат?
-У Янкови дворове!
Он на либе говори:
-Пойди, либе, пристъпи,
та юземи ключове,
та отклопи амбаре…
Считаме, че деветте ята гълъби може да се съпоставят с деветте тераси на пирамидата в Чичен Итца. Гълъбът може да бъде ден или година. При всички положения, гълъбът трайно присъства в песните за Янкул и има календарна роля.
Заслужава да обърнем внимание и на Янкулица.
Леле, Янко, мили сине
……………………………………..
Всяка вечер коня ковеш,
плочи туряш чисто сребро,
клинци ковеш сухо злато
………………………………………
във планина във пустиня,
тамо либя самовила,
самовила първо либе.
СбНУ ХХVIII стр. 432, с. Вресово, Айтоско
Комбинацията “самодива – първо либе” не е често срещана. Като сравним с “Янкулица – първо либе”, може да се твърди, че Янкул не е женен за обикновена девойка, което следва и от “сребрен корен, злати гранки”. Когато самодива се омъжи за човек, бракът винаги е нетраен, дори да се роди дете.
От една страна имаме за двойката Янкул-Янкулица, че съвпада с Юпитер-Слънце. От друга страна самодивата (сомор-див) или мишка-богиня се различава от съседната зодия вол. Ако приемем заемане от Слънцето на “територия” от зодия “мишка”, ще получим, че самодивата има слънчева характеристика. Намесва се и слънчевия бог Шамаш, който пък заема зодия “сомор”. Тук случаят е аналогичен на змей-змия.
Янкуловото семейство е без “пукнатини”. Максималния брой синове достига 9, а заедно със снахите божествената чета става 20. Какво показва това число ?
Скитите казвали, че страната им е квадрат, с дължина 20 дни езда на кон.
След като извършил свещения ритуал – измерването, канасубиги Омуртаг свидетелства за разстояния 20 000 разтега между преславните дворци (храмове) и преславната гробница между тях.
Двадесет години Одисей скита по света.
От (48) стр. 34 : “В “Теогония” на Хезиод присъства следния любопитен откъс:
Девет нощи и дни наковалня от бронз ако пада,
чак на десетия тя от небето ще стигне земята;
девет нощи и дни наковалнята трябва да пада,
чак на десетия тя от земята тартара ще стига. “
В последния случай 20 е свързано с размера на вселената. Смисълът му е за необятност, безброй.
По всичко личи, че великият Български владетел е упражнил правото си да мери. Той не е “оригинален” – и фараоните са го правили (погребвани са с мерна пръчица). Това като че ли няма нищо общо с геодезията. Може да се очаква, че е спазено свещеното Север – Юг; в случая обърнато на 180 градуса (стар дворец – нов дворец).
Числото 20 има и календарна стойност – толкова са месеците в календара на маите. Числото 20 те наричат уиник = човек.
Още за Янкулица – научаваме женитбата на Янкул за Делидимка дрянополка презморчанка. Девер на сватбата е Марко. Деверът може да бъде и брат на младоженеца, но по-близо до неговата функция “побратим”. Та Марко трябва да преведе безопасно сватбата през морето (хаоса); за тая цел той разделя морето и сватбата минава по сухо. Далече е село Дряно поле. И никой не знае къде е точно. От други песни се знае, че там ходят Юнаците, в Дрянополската механа правят юнашки запои, че чак забравят за основната си задача – бой да се бият на ползу роду. Белезите на Дряно поле – самодиви, юнаци, на край света съвпадат с основните характеристики на село Кушкундалево от приказката на Н. Райнов. Кушкундалево пък съвпада с Шамбала ! В думата Кушкундалево могат да се открият Кушан, асирийския Кандалану и силата кундалини.
Ако приемем, че Дряно поле и Змейско поле са едно и също нещо, то можем да идентифицираме Дряно поле с космоса. Той е извън Земята и там няма човеци, а самодиви, юнаци и богове.
За сега не разполагаме с мелодиите на разглежданите песни. Това е доста неприятно, тъй като без мелодия песен няма. Все пак, по аналогия, която ще обясним по-долу и предвид осмосричния стих, предполагаме, че такта им е 5/8.
По съвет от г-н Р. Сеферски потърсихме книгите на Д. Христов. Намерихме следния пасаж : “От старогръцките паметници, химнът на Аполона, който от скоро време е открит, има 5/8 такт с 4 срички обикновено във всеки отделен такт (рядко три или 5)”.
Има песни със явно сакрален текст, а такта им е 5/16, 8/8 и др. Известна яснота внася уточнението: “Често една и съща песен намираме в тактове 7/16, 3/8, и 5/8. Обикновено явление е по време на игра на хорото, певиците да пеят песента в 3/8, а пред микрофона в 5/8, както и обратно”. Това е доста ценно сведение, което търси своето обяснение.
Оказва се, че песните за обряда “пеперуда” също са в 5/8. Всичко това затвърди убеждението, че музиката съдържа в себе си информация, която другите носители вече са изгубили. Трябва да се потърси някакво съответствие с химните на Авестата и др.
Изследването “в такт 5/8” е в началото си, а вече се оформиха изводи. 5/8 е един от най-простите неравноделни тактове. Естествено е да се свържат първите химни с първичния 5/8. Защото химните не са писани от пастири, а от жреци в храм. Не се знае кой ги е сътворил, но във тях има много българско. На основата на простите неравноделни тактове са изградени по-сложни. За да не им кажат “български” тактове, употребяват термина “балкански”, без да подозират, че това са синоними. Ще разгледам 2 разновидности на такта:
Първо – 2 осминки и четвъртинка с точка ;
Второ – 3 осминки и четвъртинка.
Общото между тях е, че имат късо и дълго време. Очевидно химнът на Аполон започва в такт три осминки и четвъртинка.
“Изгреяла месечинка”, т.е. химнът на Изида – в такт две осминки и четвъртинка с точка. Любопитно е, че една добружанска песен за “Каля жетварка” е в същия такт.”
По естествен път се стига до извода: има “мъжки” и “женски” тактове. По ”мъжки” започва най-добрата симфония на най-добрия композитор, наречена “Heroika”. Ин и Ян; Инана и Янкул; женско и мъжко; чифт и тек; 2 и 3. Толкова ще удари камбаната когато ни дойде времето.
С три четвъртинки и едно “провлачено” време стигаме до Дайчовото” хоро. По горната хипотеза това трябва да бъде “мъжко” хоро. Една фигура се състои от 4 такта, за които се описва нещо като триъгълник, хорото се свива и разпуска и малко се завърта от ляво на дясно. За всеки такт се правят 3 стъпки и един подскок; общо 12 стъпки и 4 подскока. Как да не го свържем с 12-те месеца и 4-те сезона! В първите 2 такта хорото се свива – ето ги двата топли сезона; при разширяването, както знаем от физиката, температурата пада – ето ги и студените сезони и т.н.
Структура, подобна на Дайчовото хоро имат и Радомирско, Самоковско, Сворнато и …Мъжко хоро (КД “Любими български хора и ръченици” Golden Records,С 2001; БНТ т13).
Химните на Янкул са приемани за коледни, йордановденски, лазарски и еньовденски песни. Може би така са били запазени основните понятия на битието на нашите предци.
Записването на народни песни започва в средата на XIX в. До тогава те са предавани устно, по някога без да се знае точното значение, но със съзнанието, че това е много важно, че това е наследство.
Навярно част от това богатство е загубено безвъзвратно. Все пак най-важното, най-същественото е оцеляло.
Наш дълг е да поемем своята част от бремето и да го предадем на идващото поколение.
Литературна справка
Алфорд, Алън. Боговете на новото хилядолетие. – София : Гуторанов и син, 1991.
Алексиев-Хофарт, Александър. Изгубените кодове на древните българи. – София : ИК ТАНГРА, 2001.
Вакарелски, Христо. Пластиката по обредните хлябове у българите. – София : Известия на института за изобразителни изкуства, III, 1960.
Веркович, Стефан. Народни песни на македонските българи. – София : Бълг.писател, 1966.
Вълев, Петър. Наблюдения върху плана на гробницата при с.Свещари. : Музеи и паметницина културата, 1984 №6
Вълев, Петър. Архитектурно-геодезически проучвания на гробницата при Свещари. : Геодезия картография и землемерство, 1984 №5
Денев, Добрин. Неизвестното в българската история. – София : Нова звезда, 2004.
Добрев, Петър. Царственик на българското достолепие. – София : ИК”Иван Вазов”, 1998.
Иван Иванов, Мария Аврамова, Варненски некропол.- Варна : Агасто, 1997.
Йорданова, Лозинка. Обичани обичаи. – София : Тилия.1996.
Коледаров, Петър. Народни и фолклорни материали от с.Плевня, Драмско СбНУ L. – София :, 1963
Кузманова, Василка. Единство на българската фолклорна традиция: Лазаруването в Санданско и общобългарското лазаруване / Състав. Тодор Ив.Живков и Василка Кузманова. – София : БАН, 1989.
Маринов, Димитър. Народна вяра и религиозни народни
обичаи. – София :БАН, 1994.
Моллов Тодор. Легендите за Саръ Салтък …, : Liternet.
Найт Кристофър, Ломас Робърт. Машината на Уриел. – София : НСМ МЕДИА,2006.
